Баудолино

Той й целувал мълчаливо копитцата.

Но вече се смрачавало и трябвало да се разделят.

— Мисля — прошепнала Хипатия, като отново прокарала пръсти по устните му, — че няма да кажа нищо на моите сестри. Няма да ме разберат, те не знаят, че съществува и друг начин да се възвисяваме. До утре, любов моя. Чу ли ме? Нарекох те, както ти ме наричаш. Ще те чакам.

— Така изминаха няколко месеца, най-сладките и най-чистите от живота ми. Отивах при нея всеки ден, а когато не можех, верният Гавагай поддържаше връзката ни. Надявах се, че хуните няма да се появят никога и че очакването в Пндапетцим ще продължи до смъртта ми и отвъд нея. Чувствах се, сякаш съм я сразил.

Докато един ден, подир много месеци, след като му се отдала пламенно както винаги и двамата се успокоили, Хипатия казала на Баудолино:

— С мен се случва нещо. Зная какво е, защото съм слушала разказите на моите сестри, когато те се връщаха след нощите с оплодителите. Мисля, че имам дете в корема си.

В първия момент Баудолино бил обзет от неописуема радост и започнал да целува този неин благословен корем — Бог и архонтите изобщо не го интересували. Но после се позамислил: Хипатия нямало да може да скрие състоянието си от общността. Какво да се прави?

— Ще призная истината на Майката — казала тя. — Тя ще разбере. Нещо или някой е пожелал това, което другите правят с оплодителите, аз да го направя с теб. Така е трябвало да стане според добрата страна на природата. Няма да може да ме упрекне.

— Но ще бъдеш пазена девет месеца от общността, а след това няма да видя никога създанието, което ще се роди!

— Ще идвам тук още много пъти. Ще мине много време преди коремът ми да се издуе така, че другите да го забележат. Няма да се виждаме само през последните месеци, когато ще разкрия всичко на Майката. А колкото до създанието, ако бъде мъжко, ще ти бъде дадено, а ако бъде женско, няма да е твоя грижа. Така иска природата.

— Така искат твоят гаден Демиург и онези полукози, с които живееш! — изкрещял Баудолино извън себе си от яд. — Мъжко или женско, създанието е и мое!

— Колко си хубав, Баудолино, когато се разгневиш, макар че не бива да го допускаме — казала тя и го целунала по носа.

— Но не разбираш ли, че след като родиш, вече няма да те пускат да идваш при мен, както не са пускали никога сестрите ти да виждат своите оплодители? Нали така според вас искала природата?

Едва в този миг Хипатия осъзнала положението и се разплакала с тихи стенания, както когато правели любов. С глава, склонена на гърдите на своя любим, стискала раменете му и той чувствал до себе си гърдите й, които потръпвали. Галел я, говорел й нежни думи на ухото и накрая й направил единственото предложение, което му се струвало разумно: да избяга с него. На уплашения й поглед отвърнал, че ако го направи, нямало да предаде своята общност. Просто била получила друга привилегия и друг ставал нейният дълг. Той щял да я отведе в едно далечно царство и там тя щяла да основе нова колония хипатии, просто щяла да направи по-плодовито семето на тяхната прамайка, щяла да отнесе другаде нейното учение, с тази разлика, че той щял да живее до нея и щял да намери ново племе оплодители, мъжки човеци като него и навярно като плода на тяхната любов.

— Ако избягаш, няма да сториш никому зло — казали, — дори ще разпространиш доброто…

— Тогава ще искам разрешение от Майката.

— Почакай, още не зная каква е тази твоя Майка. Остави ме да помисля, ще отидем заедно при нея, ще съумея да я убедя, дай ми няколко дни да намеря най-добрия начин.

— Не мога повече да не те виждам, любов моя — хлипала Хипатия. — Ще направя каквото поискаш, ще се преправя на женски човек, ще дойда с теб в онзи нов град, за който ми разказа, ще се държа като християните, ще казвам, че Бог е имал син, умрял на кръста. Ако тебе те няма, не искам повече да бъда хипатия!

— Успокой се, любима. Ще видиш, че ще намеря някакво решение. Направих светец Карл Велики, намерих влъхвите, ще успея да запазя и своята съпруга!

— Съпруга? Какво е това?

— После ще ти кажа. Сега върви, че стана късно. Ще се видим отново утре.