Баудолино

— Година или две повече или по-малко, кой ти държеше сметка за времето? След смъртта на Коландрино, може би месеци по-късно, стигнахме в подножието на стръмни планини, които ни се виждаха непреодолими. Бяхме тръгнали дванайсетима, а бяхме останали шестима, шест човека и един унипод. Окъсани, отслабнали, изгорени от слънцето, бяха ни останали само оръжията и торбите. Казахме си, че май сме стигнали края на пътя си и че ще трябва да се мре, но неочаквано видяхме да иде към нас конен отряд. Бяха облечени разкошно, оръжието им блестеше, но имаха човешки тела и кучешки глави.

— Били са песоглавци. Значи съществуват наистина?

— И още как. Опитаха се да ни разпитат, като квичаха нещо неразбираемо. Този, който, изглежда, беше предводителят им, се усмихна — но дали беше усмивка или озъбване? — даде някаква заповед на своите, те ни завързаха един зад друг и ни поведоха. Превалихме планината по една пътека, която им беше позната, след няколко часа пътуване се спуснахме в една долина, обкръжаваща от всички страни друга много висока планина, увенчана от внушителен замък, над който кръжаха хищни птици, огромни на вид дори отдалече. Спомних си за някогашното описание на Абдул и реших, че това ще е замъкът на Алоадин.

И не се лъжел. Песоглавците ги накарали да се изкачат по извити стълби, издълбани в камъка, до непревземаемата крепост и ги въвели в нея. Била голяма почти колкото град, в който между кули и бастиони се мяркали висящи градини и проходи, преградени със здрави железни решетки. Предали ги на други песоглавци, въоръжени с бичове. Докато минавали по някакъв коридор, Баудолино зърнал през един прозорец нещо като двор, затворен между много високи зидове, в който се движели оковани младежи, и си спомнил как Алоадин възпитавал своите убийци, като ги омайвал със зелен мед. Когато ги вкарали в една разкошна зала, видели един старец, седнал на везани възглавници. Изглеждал на сто години, бил с бяла брада, черни вежди и мрачен поглед. Млад и могъщ, когато бил пленил Абдул почти половин век по-рано, Алоадин бил все още жив и управлявал робите си.

Той изгледал пленниците си с презрение — явно заключил, че тези нещастници не биха могли да бъдат използвани като убийци. Дори не ги заговорил. Махнал с досада към слугите си в смисъл: правете с тях каквото искате. Показал любопитство само при вида на унипода зад тях. Заповядал му да се движи, накарал го с жестове да вдигне крак над главата си и се разсмял. Шестимата мъже били отведени, а Гавагай останал при него.

Така започнал безкрайният затворнически живот на Баудолино, Борон, Киот, раби Соломон, Бойди и Поета. С нозе, непрекъснато оковани с верига към тежко каменно гюлле, те били използвани за най-черната работа: да мият плочите на подовете и стените, да въртят мелничните камъни, да носят овнешко на птиците рух.

— Това бяха гигантски птици — обясни Баудолино на Никита, — големи колкото десет орли, взети заедно, с крива и остра човка, която им позволяваше за няколко мига да изкормят цял вол. На краката си имаха страшни нокти, подобни на носовите шипове на бойни кораби. Обикаляха неспокойни обширната клетка, поставена върху една от кулите, готови да се нахвърлят върху всички, освен върху един евнух, който явно разбираше техния грак и ги наглеждаше; сновеше между тях, като че ли се намираше сред кокошките на своя кокошарник. Този евнух единствен можеше да пуска птиците като пратеници на Алоадин: на някоя от тях нахлузваше здрави ремъци на шията и на гърба, които подпъхваше под крилата, за тези ремъци завързваше кошница или друг товар, след това отваряше вратата на клетката, изричаше някаква заповед и подготвената по този начин птица (и само тя) излиташе навън и изчезваше в небето. Виждахме ги и да се връщат, евнухът ги пускаше да се приберат и откачаше от ремъците им някоя торба или метален цилиндър, съдържащи без съмнение послание за господаря на замъка.

Понякога обаче затворниците прекарвали дълги дни в леност, защото нямало какво да правят; натоварвали ги само да помагат на евнуха, който носел зеления мед на окованите младежи, и в тези случаи с ужас виждали лицата им, изпити от съня, който разяждал съзнанията им. Нашите затворници не получавали мед и страдали не от сънища, но пък ги измъчвало бездействието. Те се опитвали да измамят времето, като си разказвали преживените приключения. Спомняли си за Париж, за Александрия, за шумния пазар в Галиполи, за спокойния престой при гимнософистите. Говорели си за писмото на отеца и Поета, все по-мрачен с всеки изминал ден, повтарял думите на дякона, сякаш ги бил чул: