Баудолино

— Би ги пратил по дяволите завинаги. От десет години Мануил предлагаше на папата уния между двете църкви: той щеше да признае църковното върховенство на папата, а папата щеше да признае василевса на Византия като единствен и истински римски император, както на Изток, така и на Запад. Но при такова споразумение Александър печелеше много малко власт в Константинопол и не се отърваваше от Фридрих в Италия, а може би щеше да разтревожи другите европейски владетели. Тъй че избираше съюза, който му бе по-изгоден.

— Но твоят василевс изпрати шпиони във Венеция. Те се представяха за монаси и…

— Навярно са били такива. В нашата империя хората на църквата действат за своя василевс, а не срещу него. Но доколкото мога да съдя — спомни си, че по това време не бях още в двора — те нямаха право да предизвикват безредици. Мануил се беше примирил с неизбежното. Навярно е искал само да бъде по-добре осведомен за нещата.

— Господин Никита, безспорно ти е известно, тъй като си логотет, запознат с много тайни, че когато шпионите на две враждуващи страни се срещат на полето на една и съща политическа интрига, най-естественото нещо е да поддържат помежду си сърдечни и приятелски отношения, при което всеки издава на другия своите тайни. Така, без да се подлагат на рискове, си ги разкриват взаимно и се представят извънредно ловки в очите на тези, които са ги пратили. Така стана между нас и тези монаси: казахме си едни на други защо сме изпратени, ние да шпионираме тях, а те да шпионират нас, и след това си прекарахме заедно няколко прекрасни дни.

— Един умен държавник предвижда тези неща, но какво друго би могъл да направи? Ако започне да разпитва направо чуждите шпиони, които между другото не познава, те не биха му казали нищо. Затова изпраща своите шпиони с неважни тайни, които могат да бъдат жертвани, и узнава това, което иска да знае и което обикновено е известно на всички, освен на него — каза Никита.

— Между монасите — продължи Баудолино — имаше един Зосим от Халкедония. Бях поразен от неговото изпито лице, очи като въглени, които шареха безспир и осветяваха буйната му черна брада и дългите му коси. Като говореше, сякаш на две педи от лицето му кървеше разпнатият Христос.

— Познавам този тип хора. Манастирите ни са пълни с тях. Умират съвсем млади, сякаш се стапят като свещи.

— Той не беше от тях. През целия си живот не съм срещал такъв чревоугодник. Една вечер го заведох в дома на две венециански куртизанки, които, както навярно знаеш, са прочути сред жриците на това изкуство, древно като света. В три часа през нощта вече бях пиян и си тръгнах, а той остана и след това едно от момичетата ми каза, че не им се било случвало да обуздават дявол като него.

— Познавам този тип хора. Нашите манастири са пълни с тях. Умират съвсем млади, сякаш се стапят като свещи.

Баудолино и Зосим станали ако не приятели, то поне другари по гуляй. Сдружили се, когато след една първа доста обилна почерпка Зосим изрекъл една ужасна ругатня и казал, че тази нощ би дал всички жертви от избиването на невинните за едно девойче с по-свободни нрави. На въпроса дали тези неща се преподават в манастирите на Византия, Зосим отвърнал:

— Както е учел свети Василий, два са демоните, които могат да надвият разума, демонът на сладострастието и демонът на богохулството. Но вторият действа за кратко време, докато първият, ако не обърка за дълго мислите, позволява съзерцанието на Бога.

Без да се боят от объркването на мислите, двамата веднага отишли да послушат демона на сластта и Баудолино си дал сметка, че Зосим имал за всеки случай от живота по една сентенция от някой теолог или пустинник, която му помагала да бъде в мир със себе си.

Друг път, пак на чашка, Зосим възхвалявал чудесата на Константинопол. Баудолино се срамувал, че може да му разкаже само за уличките на Париж, залети с изпражненията, които жителите изливали от прозорците си, или за тинестите води на Танаро, които не можели да съперничат на златистите вълни на Пропонтида. Нямало как да му разкаже и за чудесата на Милано, защото Фридрих ги бил сравнил със земята. Не знаел как да му запуши устата и за да го смае, му показал писмото на отец Йоан, та поне да види, че някъде съществува едно царство, пред което неговото би приличало на затънтено село.

Едва прочел първия ред, Зосим запитал недоверчиво:

— Презвитер Йоханес? А кой е тоя?

— Не го ли знаеш?

— Щастлив е оня, който е стигнал до това незнание, отвъд което не е позволено да се стига.

— Аз ти позволявам. Чети нататък.

Зосим се зачел с очи, които се разпалвали все повече и повече, после оставил пергамента на масата и казал хладно:

— А, отец Йоан. В моя манастир съм чел много доклади на наши отци, посетили царството му.

— А преди да прочетеш писмото не знаеше дори кой е.

— Жеравите образуват в полета си букви, без да ги познават. Това писмо говори за някакъв отец Йоан и тук лъже. Но говори за истинско царство, за което докладите, които съм чел, казват, че било владяно от Господаря на Индиите.