Читаем Баудолино полностью

— Не аз, опазил ме Господ. Трябва да се поучиш от Небето. Трябва да вслушаш в това, което казваше епископ Отон. В тази Италия, колкото повече напредваш, толкова повече затъваш; не може да има император там, където има и папа; с тези градове никога няма да постигнеш успех, защото искаш да въведеш сред тях ред, което е нещо изкуствено, докато те, напротив, искат да живеят в природосъобразното безредие — или, както ще кажат парижките философи, — в състоянието yle, сиреч в първичния хаос. Ти трябва да се насочиш на изток, оттатък Византия, да наложиш атрибутите на своята империя в християнските земи, които се простират отвъд владенията на неверниците, присъединявайки се към единствения и истински rex et sacerdos, който властва там още от времето на влъхвите. Едва когато сключиш съюз с него и той се закълне да ти се подчинява, ще можеш да се върнеш в Рим и да преговаряш с папата като с твой слуга и с кралете на Англия и Франция като с твои коняри. Едва тогава тези, които те победиха днес, отново ще имат страх от теб.

Фридрих почти бил забравил повелята на Отон и се наложило Баудолино да му я припомни.

— Пак ли този отец? — казал той. — Ама наистина ли съществува? И къде? А как ще тръгна с войската да го търся? Ще ме нарекат Фридрих Лудия и така ще ме запомнят във вековете.

— Не ако до канцелариите на всички християнски земи, включително Византия, се получи копие от едно писмо, което този отец Йоан е пратил на теб, само на теб, с което признава теб за единствен равен на себе си, и те кани да обедините владенията си.

И Баудолино, който знаел въпросното писмо наизуст, го издекламирал в мрака и обяснил на Фридрих каква била свръхскъпоценната реликва, която отецът му изпращал в едно сандъче.

— Но къде е това писмо? Имаш ли препис от него? Да не си го писал ти?

— Аз го възстанових на добър латински, като обединих частите, които мъдреците са знаели и казали, без никой да ги слуша. Но всичко в това писмо е истинно като Евангелието. От себе си прибавих, щом ме питаш, само адресата, сякаш писмото е изпратено до теб.

— И този отец би могъл да ми даде онзи, както ти го наричаш, Градал, в който е била събрана кръвта на Иисуса? Разбира се, това би било най-висшето и сигурно помазване… — промърморил Фридрих.

И така тази нощ се решила не само съдбата на Баудолино, но и съдбата на неговия император, макар и двамата да не подозирали какво им предстои да преживеят.

Призори, като продължавали да фантазират за далечното царство, близо до една напоителна вада двамата съгледали един кон, побягнал от битката. На два коня, макар по обиколни пътеки, пътуването към Павия станало много по-бързо. По пътя си срещали групи императорски войници, които отстъпвали; те разпознавали своя господар и надавали радостни викове. Понеже били плячкосвали селата, през които били минали, те ги снабдявали с припаси и бързали да предупредят другите, които ги били изпреварили, и два дни по-късно Фридрих пристигнал пред вратите на Павия, предхождан от радостната вест и посрещнат най-тържествено от големците на града и от войниците си, които още не можели да повярват на очите си.

Там била и Беатрикс, облечена в траур, защото й били казали, че съпругът й е загинал. Държала за ръце двете си деца — Фридрих, който бил на дванайсет, но изглеждал два пъти по-малък, какъвто бил болнав от рождение, и Хенрих, който пък бил наследил цялата сила на баща си, но този ден, объркан в непознатия град, плачел отчаяно и продължавал да пита какво се е случило. Беатрикс видяла Фридрих отдалече, посрещнала го, хлипайки, и го прегърнала страстно. Когато й казали, че е жив благодарение на Баудолино, тя забелязала, че и той е там, цялата поруменяла, после пребледняла, след туй се разплакала и накрая протегнала ръка и докоснала гърдите му, като благодаряла на Бога и го молила да го възнагради за това, което е сторил, и наричала Баудолино синко, приятелю, братко.


— В този миг, господин Никита — каза Баудолино, — разбрах, че спасявайки живота на моя господар, аз съм изплатил дълга си към него. Но тъкмо за това вече не бях свободен да обичам Беатрикс. Така осъзнах, че вече не я обичам. Беше като зараснала рана, присъствието й ми носеше приятни спомени, но не и тръпка, чувствах, че бих могъл да стоя до нея, без да страдам, и да се разделя с нея, без да изпитвам болка. Може би окончателно бях станал възрастен човек и в мен бе утихнал пламъкът на младостта. Това не породи в мен неприятно чувство, само известна тъга. Чувствах се като гълъб, който е гукал несдръжно, но времето на любовта вече е приключило за него. Трябваше да действам, да замина отвъд морето.

— Не си бил гълъб вече, а си станал лястовица.

— Или жерав.

16. Баудолино бива измамен от Зосим

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза