Баудолино

Едва стигнал до границата на лагера, Баудолино видял един войник, който тичал насреща му, насочил дълга пика. Пришпорил коня си, за да го прегази. Онзи се уплашил, спънал се, паднал на земята и захвърлил пиката. Баудолино слязъл от коня и вдигнал пиката, а другият скочил на крака, измъкнал от колана си дълъг нож и закрещял, че ще го убие. Само че крещял на диалекта на Лоди. Баудолино бил останал с мисълта, че тези от Лоди са се присъединили към императорската войска и като го държал на разстояние с пиката, защото оня приличал на обладан от дявола, му извикал:

— Какво правиш ти бе, тъпако, аз също съм откъм империята!

— Точно затова ще те убия!

В този миг Баудолино си спомнил, че Лоди вече бил преминал на страната на Съюза, и се запитал: „Какво да го правя, дали да го убия, защото пиката е по-дълга от неговия нож? Но аз никога никого не съм убивал!“ Тогава му наврял пиката между краката, проснал го на земята и опрял острието й в гърлото му.

— Не ме убивай, господарю, защото имам седем деца, които, ако ме няма, ще умрат от глад още утре! — замолил го войникът. — Пусни ме да си вървя, и без това не мога да сторя кой знае какво лошо на твоите, нали ме видя как ти се оставих като гъска!

— Че си гъска, то се вижда отдалеч, но ако те пусна да си ходиш с това в ръцете, ще си способен да сториш и зло. Смъквай гащите!

— Гащите ли?

— Точно така, ще ти пощадя живота, но ще те пусна гол, да ти се веят топките. И да те видя как ще се върнеш да се биеш и няма да си отидеш при децата, дето пукат от глад!

Врагът си смъкнал гащите и хукнал през полето, като се шмугвал в храстите, но не толкова от срам, а защото се страхувал, че ако някой вражи конник го види гол, може да си помисли, че му показва задник, и току-виж реши да го опъне отзад, както правят турците.

Баудолино останал доволен, че не се наложило да убива никого, но в този миг забелязал, че някакъв конник препуска срещу него, и че е облечен по французки, следователно не бил ломбардец. Решил тогава, че ще продаде скъпо кожата си, и извадил меча. Онзи на коня обаче минал покрай него, викайки:

— Какво правиш, безумецо, не видя ли, че днес на вас, хората на императора, хубаво ви го зачукахме! Я по-добре си върви вкъщи!

И препуснал нататък, без да търси разправа.

Баудолино яхнал отново коня си и се запитал къде трябва да отиде, защото вече не разбирал каква е тази битка, нали дотогава бил виждал само обсади, при които било много ясно кой е отсам и кой — отсреща.

Заобиколил една горичка и сред полето видял нещо, което никога не бил виждал: една голяма площадка на колела, боядисана в червено и бяло, с едно знаменце на висок прът, забит по средата, и около един олтар воини с дълги тромпети като тези на ангелите, които може би служели да въодушевяват своите в сражението. Пред тази гледка Баудолино възкликнал: „Хайде, стига бе!“, както се казвало по родните му места, и за миг си помислил, че е попаднал при отец Йоан или поне в Сарандиб, където се сражавали на коли, теглени от слонове, но тази площадка, която виждал, била теглена от волове, макар че хората били облечени като господари, пък и наоколо нямало никаква битка. Воините от време на време надували тръбите, после спирали, разколебани, понеже явно не знаели какво да правят. Един от тях посочил с пръст към мравуняка от войници край брега на реката, които още се нахвърляли едни върху други и надавали толкова силни викове, че можели да събудят и мъртвите, а друг се опитал да подкара воловете, но те, и по природа мудни, съвсем нямали намерение да се намесват в тази бъркотия.

„Какво да правя? — питал се Баудолино. — Ако се хвърля сред онези разярените там, не проговорят ли веднага, няма да разбера дали са врагове, или свои! А докато ги чакам да проговорят, току-виж ми видели сметката!“

И докато разсъждавал как да постъпи, ето че насреща му препуснал друг конник, и той бил един придворен, когото добре познавал. Оня също го познал и му извикал:

— Баудолино, изгубихме императора!

— Как така сме го изгубили, по дяволите?

— Видели го да се бие като лъв с цяла тайфа пешаци, които изтласкали коня му към оная горичка ей там, и след това всички изчезнали сред дърветата. Отидохме натам, но нямаше вече никого. Може би се е опитал да избяга нанякъде, но със сигурност го няма в ядрото на конницата ни…

— А къде е ядрото на конницата?

— Там е бедата, че не само него го няма в ядрото на конницата, а и че вече и ядрото на конницата го няма. Голям разгром претърпяхме, проклет да е този ден! В началото Фридрих препусна със своите рицари срещу враговете, които изглеждаха само пешаци, и всички струпани около тази тяхна катафалка. Но те устояваха на нападанията и изведнъж отнейде се появи конницата на ломбардите, тъй че нашите се оказаха притиснати от две страни.

— Иначе казано, изгубили сте свещения римски император! И ми го съобщаваш ей така, да те вземат мътните?

— Ти ми изглеждаш току-що пристигнал. Не знаеш какво преживяхме! Казват даже, че са видели императора да пада от коня и че е бил повлечен с единия крак, заклещен в стремето!

— А сега какво правят нашите?