Баудолино

— Бягат. Погледни там. Пръскат се сред дърветата, хвърлят се в реката, вече е тръгнал слухът, че императорът е загинал, и всеки гледа да стигне до Павия както може.

— Ах, пъзливци! А господарят ни? Никой ли не го търси?

— Вече се стъмва и даже онези, които още се биеха, напуснаха полето. Как да намериш някой там? Само Господ знае къде е!

— Ах, пъзливци! — повторил Баудолино, който не бил воин, но имал смело сърце. Пришпорил коня и се хвърлил с обнажен меч там, където се виждали най-много трупове по земята, като викал силно името на любимия си осиновител. Да търсиш мъртвец в тази равнина сред толкова мъртъвци и да го викаш, очаквайки да ти се обади, била такава отчаяна постъпка, че последните отреди на ломбардците, които срещал по пътя си, го пускали да мине — взимали го за някой светец от Рая, дошъл да ги подкрепи, и радостно му махали за поздрав.

На мястото, където му се видяло, че битката се била развила най-настървено, Баудолино започнал все пак да преобръща телата, които лежали с лице надолу, с надежда и със страх, че ще открие при слабата светлина на залеза скъпите черти на своя суверен. Плачел и вървял така напосоки, че като излязъл от една горичка, се натъкнал на голямата площадка, теглена от волове, която бавно напускала бойното поле.

— Не сте ли виждали императора? — извикал през сълзи, обезумял и без задръжки Баудолино.

Онези се разсмели и му отвърнали:

— Да, беше там в храсталака и опъваше сестра ти!

И един надул тръбата си така, че се чул неприличен звук.

Казали го ей така, но Баудолино отишъл да провери и в близките храсталаци. Видял купчина трупове, три тела с лица надолу и едно по гръб. Повдигнал тримата, които били отгоре, и под тях видял, с червена брада, но от кръв, самия Фридрих. Разбрал веднага, че е жив, защото от полуотворената му уста излизало едва доловимо хриптене. Имал рана над горната устна, която още кървяла, и голяма подутина на челото, която обхващала и лявото му око, и стискал в двете си протегнати ръце по една кама — малко преди да загуби свяст бил успял да прободе тримата нещастници, които се били нахвърлили върху му, за да го довършат.

Баудолино повдигнал главата му, избърсал лицето му, изрекъл името му и Фридрих отворил очи и попитал къде се намира. Баудолино го опипал, за да разбере дали не е ранен и другаде. Когато докоснал крака му, Фридрих простенал — може би конят наистина го бил влачил известно време и глезенът му се бил изкълчил. Докато Фридрих питал къде се намира, Баудолино го изправил. Тогава Фридрих го познал и го прегърнал.

— Господарю и татко мой — казал Баудолино, — сега ще се качиш на моя кон, но много внимателно. Трябва да вървим предпазливо, макар че вече е тъмно, защото войските на Съюза са около нас и единствената ни надежда е всички да са се пръснали по селата да се веселят, понеже, не искам да те обиждам, но май ни победиха. Все пак някои може би са останали тук да търсят своите убити. Трябва да вървим през горите и доловете, вместо по пътищата, за да стигнем до Павия, където вече трябва да са се оттеглили твоите хора. Можеш и да поспиш на коня, аз ще внимавам да не паднеш.

— А кой ще внимава дали ти няма да заспиш, докато ходиш? — запитал Фридрих с измъчена усмивка. После добавил: — Боли ме, когато се смея.

— Виждам, че вече си добре — казал Баудолино.

Вървели така цялата нощ, препъвайки се в мрака, той и конят, сред коренища и ниски храсти, и само веднъж видели отдалеч огньове и направили голям завой, за да ги избегнат. Баудолино приказвал, за да държи Фридрих буден, а той пък се държал буден, за да държи буден него.

— Край — казвал Фридрих, — не ще мога да понеса позора на това поражение.

— Това беше само една малка схватка, татко мой. Впрочем, всички те смятат за мъртъв, а ти ще се появиш като възкръсналия Лазар и което им се е струвало поражение, ще бъде прието от всички като чудо, за което трябва да се благославя Господа.

В действителност Баудолино се мъчел да утеши един ранен и унизен старец. Този ден достойнството на империята било получило тежък удар, къде ти rex et sacerdos! Освен ако Фридрих не се върнел на сцената с ореола на нова слава. И при това положение Баудолино не можел да не се сети за повелята на Отон и за писмото на отеца.

— Истината е, татко мой — казал, — че от това, което се случи, най-сетне би трябвало да си вземеш поука.

— И какво ще ме поучиш, господин мъдрецо?