Баудолино

— Дяволите да го вземат, ще го дам на соколите си да го изкълват и на кучетата си да го разкъсат! Какво значи, че им липсва сено, а не им липсват жито и грах?

— Казва, че в града били изклали всички крави от околността и сега имали да ядат пържоли до края на света, но че кравите били изяли всичкото сено и че хората, понеже имат много месо, не ядели хляб, камо ли сушен грах, и затова част от зърното, което имали, го давали на кравите. Казва, че при тях не било както при нас, които имаме всичко, те трябвало да се оправят както могат, защото били бедни обсадени. И казва още, че затова му били дали кравата да я изведе, за да попасе малко трева, иначе от тая храна имала болки и щяла да получи глисти.

— Баудолино, ти вярваш ли на това, което разправя този смахнат дъртак?

— Аз превеждам каквото казва. Доколкото си спомням от детството си, кравите не обичат да ядат жито, но пък коремът на тази е пълен точно с жито и което окото вижда, не може да се отрича.

Фридрих си погладил брадата, присвил очи и се взрял в Галяудо. После се обърнал към Баудолино:

— Баудолино, имам чувството, че вече съм виждал този човек, само че преди много време. Ти не го ли познаваш?

— Драги татко, по тези места аз познавам почти всички. Но сега въпросът е не да разберем кой е този човек, а дали е истина, че в града имат толкова месо и жито. Защото, ако искаш да чуеш искреното ми мнение, те може би се опитват да те измамят и са натъпкали последната си крава с последното си зърно.

— Добре се сети, Баудолино. Това не ми беше дошло наум.

— Ваше величество — намесил се маркизът на Монферато, — да не приписваме на тези простаци повече ум, отколкото имат. Струва ми се, че сме изправени пред ясен знак, че градът е по-добре снабден, отколкото предполагахме.

— О, да, да — обадили се в хор всички останали благородници, от което Баудолино си направил извода, че никога не бил виждал толкова хора групово да си кривят душата, като всеки отлично съзнавал, че всички други си я кривят като него. Но това било знак, че обсадата била станала вече нетърпима за всички.

— И на мен ми се струва така — казал дипломатично Фридрих. — Противниковите войски напират зад гърба ни. Дори да завладеем Роборето, това няма да ни спести сблъсъка с тях. А би било груба грешка да завладеем града и да се затворим зад неговите стени, които са така зле изградени, че биха накърнили нашето достойнство. И затова, благородни господа, ние решаваме следното: да изоставим това жалко градче на неговите жалки кравари и да се подготвим за другия далеч по-достоен сблъсък. Да бъдат дадени съответните разпореждания.

И докато излизал от императорската шатра, се обърнал към Баудолино:

— Пусни този старец. Явно е лъжец, но ако трябва да беся всички лъжци, ти отдавна да не си на този свят.

— Провървя ти, татко — прошепнал Баудолино, докато свалял оковите на Галяудо. — И кажи на Троти, че ще го чакам довечера. Той знае къде.

Фридрих действал бързо. Нямало защо да събират палатките, тези разкъсани платнища, в които се бил превърнал лагерът на обсаждащите. Той строил хората си в колона и заповядал да запалят всичко. В полунощ авангардът на войската вече бил тръгнал към полето на Маренго. В далечината, в подножието на Тердонските хълмове, блещукали огньове: там ги чакала войската на Съюза.

След като поискал разрешение от императора, Баудолино пришпорил коня си към Сале и там, на един кръстопът, видял, че го чакат Троти и двама консули на Кремона. Четиримата изминали заедно още една миля, докато стигнали предните постове на Съюза. Там Троти представил Баудолино на двама командири от войската на общините, Езелин от Романо и Анселмо от Довара. Последвали кратки преговори, скрепени накрая с ръкостискане. След това Баудолино прегърнал Троти („Хубава работа свършихме, благодаря ти“, „Не, аз ти благодаря“) и побързал да се върне при Фридрих, който го чакал в края на една поляна.

— Уговорихме се, татко мой. Няма да ни нападат. Нямат нито желание, нито смелост. Ще минем и те ще те приветстват като свой господар.

— До следващия сблъсък — измърморил Фридрих. — Но войската е уморена и колкото по-скоро се разквартирува в Навия, толкова по-добре. Да тръгваме.

В първите часове на Великден в далечината, ако погледнел назад, Фридрих щял да види стените на Александрия осветени от големи огньове. Баудолино се обърнал и ги видял. Знаел, че много от пламъците идели от бойните машини и от другото имущество на императорската войска, и си представял как александрийците танцуват и пеят, за да отпразнуват победата си и настъпилия мир.

След една миля срещнали конен отряд от авангарда на Съюза. Той се раздвоил и образувал нещо като две крила, между които започнали да се изнизват императорските войници. Не се разбирало дали бойците на Съюза искали да ги поздравят, или да избегнат сблъсъка, знае ли човек… Неколцина от Съюза вдигнали оръжието си, което могло да се възприеме като приветствие. А може би било знак за безпомощност или пък на заплаха. Императорът, навъсен, се престорил, че не ги забелязва.