Баудолино

— Защото едно е — обърни внимание, господин Никита, тази точка е много деликатна и може би ромеите не са достатъчно деликатни, за да я разберат, — едно е да се защитаваш, когато императорът те обсажда, а друго е да му обявиш война по свой собствен почин. Сиреч, ако баща ти те бие с каиша си, имаш право да се опиташ да му го издърпаш от ръката — това ще е самозащита, — но ако ти пръв вдигнеш ръка срещу баща си, тогава е отцеубийство. А щом веднъж си проявил открито неуважение към свещения римски император, с какво ще държиш споени италианските общини? Разбираш ли, господин Никита, те току-що бяха направили на пух и прах войските на Фридрих, но продължаваха да го признават за свой единствен господар, с други думи, не искаха да им се меси в работите, но тежко им, ако го нямаше, защото тогава щяха да се изпотрепят взаимно, без да разбират дали постъпват добре, или зле, защото мярката за добро и зло беше в края на краищата пак той, императорът.

— Следователно — казал Гуаско — най-добре ще е, ако Фридрих вдигне веднага обсадата на Александрия и съм сигурен, че общините ще го оставят да мине и да стигне Павия.

Но как да му помогнат да опази честта си? Вече били опитали с небесното знамение и в резултат александрийците останали доволни, но пак се намирали там, откъдето били тръгнали.

— Може би идеята за свети Петър беше прекалено амбициозна — отбелязал тогава Баудолино. — И после, едно видение или явление, кажи го както искаш, е нещо, което хем го има, хем го няма, и на другия ден може лесно да бъде отречено. И накрая, защо да досаждаме на светците? Наемниците са хора, които не вярват дори в Господа. Единственото, в което вярват, е пълният корем и навиреният член.

— Представи си — обадил се тогава Галяудо, с мъдростта, която Бог, както всички знаем, дарява само народа. — Представи си, че хората на императора заловят една от нашите крави и видят, че е така натъпкана със зоб, че направо ще гръмне. Тогава Червенобрадия и неговите хора ще помислят, че запасите ни от храна ще ни позволят да издържим обсада цели scula sculorum33, и тогава и началници, и прости войници ще кажат: тръгваме си, защото иначе и следващият Великден ще ни завари тук.

— Не съм чувал по-голяма глупост — казал Гуаско.

И Троти го подкрепил, като се потупал с пръст по слепоочието, в смисъл че старецът е малко мръднал.

— Пък ако имаше една жива крава, отдавна да сме я изяли, дори сурова — прибавил Бойди.

— Не че ми е баща, но идеята не ми се вижда за изхвърляне — казал Баудолино. — Може би сте забравили, но една крава още ни е останала, и тя е Галяудовата Розина. Въпросът е само в това дали ще успеете да изгребете из целия град толкова зърно, че да натъпчете това животно.

— Въпросът е дали аз ще ти дам това животно, животно такова! — скочил Галяудо. — Защото, за да разберат, че е натъпкана със зърно, трябва не само да я хванат, но и да я изкормят, а пък моята Розина не сме я заклали досега тъкмо защото за мен и за майка ти е като дъщерята, която Господ не ни даде. И няма да дадем на никого да я докосне. По-скоро ще пратя на кланицата тебе, дето от трийсет години не си се мяркал у дома, докато тя си стоеше вкъщи през цялото това време, без да й хрумват разни глупости да бяга.

Гуаско и другите, които миг преди това мислели, че идеята била съвсем идиотска, веднага се убедили в нейната мъдрост, щом Галяудо се обявил срещу нея, и се впуснали да доказват на стареца, че в името на града човек трябва да жертва и собствената си крава и че той напразно предпочитал да заколят Баудолино, защото един изкормен Баудолино не би убедил никого, докато изкормената крава би накарала Червенобрадия да зареже и обсада, и всичко. А колкото до зърното, вярно било, че било кът, но оттук малко, оттам малко, щяло да се събере колкото да натъпчат Розина, особено ако не се гледало много изтънко зърно ли е, плява ли е и дали няма някоя хлебарка или друг бръмбар — по време на война и хлябът бивал такъв.

— Хайде, хайде — прекъсна го Никита. — Няма да ми разправяш сега, че всички сте взели на сериозно смешка от този род.

— Не само че ние я взехме на сериозно, но както ще видиш по-нататък, на сериозно я взе и самият император.

Нещата наистина се развили така. В третия час на онази Велика събота всички градоначалници и големци на Александрия се събрали под една арка, където лежала една кльощава и на път да изплези език крава, каквато човек изобщо не можел да си представи, шугава, с окапали косми, с крака като пръчки, вимето й като увиснало ухо, ушите й като издоено виме, погледът й вял, даже и рогата й някак отпуснати, останалото повече скелет, отколкото тяло, не толкова добиче, колкото призрак на добиче, крава от някакъв мъртвешки танц, а майката на Баудолино я галела любовно по главата и й говорела, че в крайна сметка било по-добре така, че нямало повече да страда и че след като си хапнела до насита, щяла да е по-добре и от господарите си.