Баудолино

— Слушай сега — рекъл му, — вмъкваш се вътре и вървиш по тунела, който навярно тръгва оттук, докато не стигнеш до края му. Накрая сигурно ще видиш светлини. Отваряй си хубаво очите и гледай да запомниш всичко. После се върни, аз ще ти пазя гърба.

Макар и да не му било приятно, на брабантеца му се видяло естествено, че един благородник първо бил поискал от него да му пази гърба, а сега щял да пази неговия, пък той да се излагал на опасност. Баудолино обаче бил извадил меча си, явно за да го пази, но с благородниците човек никога не знае… Шпионинът се прекръстил и скочил в трапа. Когато след двайсетина минути се върнал, задъхан разказал това, което Баудолино и така знаел: че проходът завършвал с решетка, която щяла лесно да се изкърти, и зад която се откривало безлюдно площадче, и че следователно проходът извеждал в центъра на обсадения град.

Баудолино го запитал:

— Имаше ли много завои, или вървя направо?

— Направо — отвърнал оня.

И Баудолино казал, сякаш говорел на себе си:

— Значи изходът е на двайсет-трийсет метра от вратите. Онзи продажник не ме е излъгал.

После се обърнал към брабантеца:

— Разбра какво открихме. При първото ни нападение една шепа смелчаци могат да влязат в града, да си проправят път към вратите и да ги отворят, стига отвън да има друга група, готова да нахълта вътре. Издигането ми е в кърпа вързано. Но не бива да казваш никому какво си видял тази нощ, защото не искам друг да се възползва от откритието ми.

Подхвърлил му с щедър жест една монета и цената на мълчанието му била толкова мизерна, че ако не от преданост към Дитполд, то само за отмъщение шпионинът щял без бавене да изтърчи да разкаже всичко.

Не е трудно човек да си представи какво щяло да стане. С мисълта, че Баудолино иска да запази в тайна новината, за да не навреди на обсадените си приятели, Дитполд изтичал при императора и му разказал, че неговият любимец бил открил вход към града, а не му го издавал. Императорът вдигнал очи към небето, сякаш искал да каже: „И той ли, хитрото му хлапе!“, а после се обърнал към Дитполд:

— Добре, славата ще е за теб. По залез-слънце ще поставя един отряд смели бойци срещу самата врата, ще струпам няколко катапулта и костенурки до храсталака, тъй че ти и твоите хора да се вмъкнете на тъмно в прохода, без да ви усетят. Влизаш в града, отваряш вратите отвътре и след ден-два ето те герой.

Епископът на Спира веднага поискал той да командва отряда пред вратата, защото, както казвал, Дитполд му бил като син — и как човек да не му повярва.

И така, следобеда на Разпети петък Троти видял, че императорските войници се строяват пред вратите, и когато се стъмнило, разбрал, че става дума за изкуствено представление, което да отклони вниманието на обсадените, и че зад всичко това прозира пръстът на Баудолино. Затова повикал само Гуаско, Бойди и Оберто дел Форо и решили да измъкнат един правдоподобен свети Петър, като за целта предложили един от първите консули, Родолфо Небия, който бил с подходяща външност. Изгубили половин час да спорят дали видението трябва да държи кръст, или прословутите ключове, като накрая решили да е кръст, защото в здрача щял да се вижда по-добре.

Баудолино застанал недалеч от вратите, уверен, че битка няма да има, защото преди това някой трябвало да излезе от тунела и да съобщи новината за Небесната подкрепа. И наистина, след време колкото за три молитви, иззад стените се дочула голяма патаклама и един глас, който на всички се сторил свръхчовешки, изревал: „На крак, на крак, верни мои александрийци“ и един хор от земни гласове взел да повтаря: „Свети Петър, свети Петър, о, чудо, о, чудо!“

Но ето че точно в този момент нещата тръгнали наопаки. Както по-късно обяснили на Баудолино, Дитполд и неговите хора бързо били заловени и всички се струпали около тях да ги убеждават, че се е появил свети Петър. Може би всички щели да се хванат на въдицата, но не и Дитполд, който много добре знаел от кого е научил новината за прохода и — глупав, но не чак дотам — се досетил, че е бил подмамен от Баудолино. Изскубнал се тогава от хватката на александрийците и се мушнал в една уличка; ревял така силно, че никой не разбирал на какъв език крещи, и в полумрака всички сметнали, че е от техните. Но когато се покачил на стената, станало ясно, че се обръща към обсаждащите, за да ги предупреди, че им се готви клопка — не било ясно от какво искал да ги предпази, след като онези отвън, докато вратите не се отворели, нямало как да влязат и следователно не били изложени на никаква опасност. Но нямало значение — тъкмо защото бил глупав, Дитполд не изпитвал никакъв страх и стърчал на стената, размахвайки меча си и предизвиквайки всички александрийци. Те пък — спазвайки правилата на обсадата — не могли да понесат факта, че един враг се е покачил на техните стени, макар да идвал отвътре; освен това само малцина били в течение на измамата, докато другите смаяни гледали как един алеманец се разхожда преспокойно в дома им. Тъй че един от тях сметнал за подходящо да го набучи с пиката си в гърба и да го изпрати отвъд стената.