Баудолино

И ето го Баудолино, прегърнал отново Галяудо — още сух и жилав, едва ли не заякнал от гладуването — пред кладенеца на площадчето зад стените; а ето ги и Гини и Скакабароци пред черквата; после разпитал в кръчмата къде е Скуарчафики и другите с насълзени очи му отвърнали, че бил получил един генуезки топуз в гърлото точно при последното нападение. Разплакал се и Баудолино, който изобщо не одобрявал войната, а в този момент тя му допадала още по-малко, пък и се боял за баща си; ето го Баудолино на главния площад, красив, обширен и светъл под мартенското слънчице, където видял, че дори децата мъкнат кошници с камъни, за да помогнат на отбраната, и стомни с вода за стражите, и се радвал на непокорния дух, който владеел всички граждани; и ето го Баудолино, който се питал кои са тези хора, които изпълват Александрия, като че ли празнуват сватба, и ето ги приятелите, които му обясняват, че тъкмо там е бедата — че от страх пред императорската войска при тях се били стекли бежанци от всички околни села и така градът разполагал наистина с много ръце, но и с много гърла за хранене; и ето го Баудолино, застанал смаян пред новата катедрала, не била много голяма, но била добре построена, и казал: гледай, гледай, има дори цветен тимпан с джудже на трон, и всички наоколо запротестирали: не било джудже, а Иисус, е, не бил направен добре, но ако Фридрих се бил забавил с един месец, щял да завари целия Страшен съд със злите старци от Апокалипсиса; и ето го Баудолино, който поискал поне една чаша от онова, доброто, и всички го погледнали, като че ли идвал от лагера на императора, защото всички знаели, че в града отдавна не се намирала нито капка вино, ни добро, ни лошо, то било първото, което се давало на ранените, за да се подкрепят, и на близките на убитите, за да не мислят много-много за тях; и ей го там Баудолино, който виждал около себе си изпити лица и питал докога могат да издържат, и те свивали рамене и вдигали очи към небето, сякаш казвали, че всичко е в Божиите ръце; и накрая, ето го Баудолино, който се срещнал с Анселмо Лекаря, начело на сто и петдесет пехотинци от Пиаченца, дошли да подкрепят Новия град, и Баудолино се възхитил от този чудесен пример за солидарност, и неговите приятели Гуаско, Троти, Боиди и Оберто дел Форо казали, че този Анселмо знаел как се води война, но пиачентинците били единствените, Съюзът ги бил подтикнал — тях, александрийците — да въстанат, но сега не му пукало за града им, италианските общини, нали ги знаеш, но ако те, александрийците, излезели живи от тази обсада, вече никому нищо не дължали, да се разправяли те с императора и много им здраве.

— Но генуезците, как така застанаха срещу вас, нали те ви помогнаха да си построите града, и то с чисто злато?

— Генуезците си знаят сметките, ти за тях нямай грижа, сега са с императора, защото така им е изгодно, те знаят, че градът, щом вече като го има, никога няма да изчезне, дори да го сринат до основи, виж Лоди или Милано. Те изчакват края, а в края и това, което е останало от града, пак ще им послужи да владеят пътищата през него и могат дори да платят, за да бъде вдигнато това, за което са платили да бъде сринато; тук става дума все за пари, които текат, а парите винаги минават през тях.

— Баудолино — казал Гини, — ти току-що си пристигнал и не си преживял нападенията от октомври и от последните седмици. Онези удрят, не се шегуват, и не само генуезките стрелци, а и другите, бохемците, с почти белите мустаци, дето, ако успеят да опрат стълбите, не е лесно да ги събориш… Истина е, че според мен техните убити са повече от нашите, защото, макар да имат кули и котки, доста камъни им се изсипаха на главите. Но общо взето е трудно и пада голямо стягане на коланите.

— Получихме послание — обадил се Троти, — че войските на Съюза се придвижват насам и искат да изненадат императора в гръб. Да знаеш нещо за това?

— И ние чухме същото и затова Фридрих иска да ви накара да се предадете преди това. Вие… — Баудолино спрял, сигурен в отрицателния отговор, после добавил: — Как я мислите, няма да я бъде, нали?

— Че как ще я бъде! На нас главата ни е по-твърда от тая на този долу.

И така, няколко седмици наред, след всяка схватка, Баудолино се връщал у дома повече за да брои убитите, отколкото за друго („И Паница ли?“ — „И Паница, добро момче беше!“), и после отивал да каже на Фридрих, че ония, какво? Да се предадат ли? За нищо на света! Фридрих вече не ругаел, задоволявал се само да повтаря: „Е, аз какво да направя тогава?“ Явно вече съжалявал, че се е забъркал в тази каша: войската му се разпадала, селяните криели житото и добитъка в гората, дори по-зле — в блатата, не можело да нападне нито от север, нито от изток, за да не се натъкне на предната линия на съюзните войски — с една дума, не че селяците били по-силни от войниците на Крема, но когато човек няма късмет, няма, и това си е. Но и не можел да си тръгне, как ще се оттегли, нали ще се посрами завинаги.