Баудолино

— Не, за четвърти. И дори, чакай да си припомня… Трябва да е било за пети. Понякога оставаше там за три-четири години, като оня път заради Крема и за да разруши Милано. А може и междувременно да се е връщал на север и пак да е прехвърлял планината? Не зная. Оставаше повече в Италия, отколкото у дома си. А и кой му беше домът? Както беше свикнал да пътува, забелязах, че се чувстваше добре само край някоя река: беше добър плувец, не се боеше нито от студената вода, нито от дълбокото, нито от водовъртежите. Гмурваше се във водата, плуваше и явно се чувстваше в стихията си. Така или иначе, този път, за който говоря, слезе в Италия гневен и готов за безмилостна война. С него бяха маркизът на Монферато, Алба, Акви, Павия и Комо…

— Но нали току-що ми каза, че Павия преминала към Съюза?

— Така ли? А, да, но това беше по-рано, а след това пак беше преминала на страната на императора.

— О, Господи! Нашите императори си вадят очите един на друг, но поне, докато виждат, знаем с кого сме.

— Защото нямате въображение. И така, през септември нея година Фридрих се прехвърли през Монченизо към Суза. Добре помнеше обидата, която му бе нанесена седем години по-рано, и плати за нея с огън и меч. Асти веднага се предаде, като му откри пътя, и ето, че той се установи да лагерува във Фраскета, на брега на Бормида, но разпрати отреди наоколо, дори отвъд Танаро. Дойде време да си оправи сметките с Александрия. Получавах писма от Поета, който беше тръгнал с войската, и по неговите думи Фридрих бълвал огън и жупел, чувствал се въплъщение на Божията справедливост.

— А ти защо не си бил с него?

— Защото беше наистина добър. Разбираше, че ще ми причини мъка, ако присъствам на суровото наказание, което се готвеше да наложи на хората от моя край, и все ми измисляше предлози да стоя далеч от него, докато от Роборето не остане куп студена пепел. Разбираш ли, не го наричаше нито Civitas Nova, нито Александрия, защото нов град без неговото съгласие не можеше да съществува. Продължаваше да говори за градеца Роборето, сякаш той само се беше поразширил.

Било в началото на ноември, но през този ноември в равнината на Фраскета настанал същински потоп, валяло цели дни като из ведро и засетите ниви се превърнали в блата. Маркизът на Монферато бил уверил Фридрих, че стените на града са от пръст и че ги бранела сбирщина, която пълнела гащите само като чуела името на императора, но сбирщината се оказала отлична защита, а стените — така здрави, че рогата на тараните и котките се изпочупили още при първите опити. Конете и войниците се хлъзгали в калта, а обсадените по едно време отклонили течението на Бормида тъй, че най-добрата част от алеманската конница затънала до шия във водите й.

Накрая александрийците извадили една машина от тези, дето вече се били появили при битките за Крема: едно дървено скеле, здраво закрепено за зъберите, и от него се измъквала напред една продълговата площадка, нещо като леко наклонен мостик, който се надвесвал над противника. По този мостик изтъркалвали бурета със сухи цепеници, напоени с масло, лой и катран, и запалени. Буретата се засилвали по наклона и се стоварвали върху машините на императора или на земята, където продължавали да се носят като огнени кълба, докато успявали да подпалят следващата машина.

Поради това, главната работа на обсаждащите била да мъкнат бъчви с вода, за да гасят пожарите. Не че не им стигала водата при толкова реки, блата и дъждове, но ако всички войници мъкнели вода, кой щял да трепе враговете?

Императорът решил да използва зимата, за да подтегне войската си, още повече че е трудно да се превземат крепостни стени, когато войниците се пързалят по леда или затъват в снега. За нещастие, нея година февруари пък се случил много студен, духът на войската бил паднал, а на императора още повече. Този същият Фридрих, който бил покорил Тердона, Крема и дори Милано, градове древни и добре подготвени за война, не успявал да се справи с една купчина колиби, която само по чудо можела да мине за град, при това населена от хора, които един Господ знае откъде били надошли и защо били така привързани към тези укрепления, които — вчера построени — дори не били техни преди да се скрият зад тях.

Останал далече от похода, за да не види как ще изтребят близките му, Баудолино решил да се отправи към тези места от страх да не би неговите хора да сторят зло на императора.

И ето го в равнината пред града. А градът — целият настръхнал от знамена, с големи червени кръстове върху бяло поле, като че ли защитниците му, станали току-що граждани, искали да си вдъхнат смелост, изваждайки на показ разделения на четири герб на древно благородство. Пред стените били изникнали като гъби множество котки, тарани и катапулти и сред тях напредвали — теглени от коне и бутани от хора — три подвижни кули, които гъмжели от войници, размахващи оръжия към стените, сякаш викали: „Ето ни, идем!“

Съзрял Поета да се мотае около кулите с наперен вид на човек, който трябва да следи дали всичко върви по установения ред.