Баудолино

И тогава спрял на прага, изчакал агнето да излезе от утробата, изритал магарето встрани и се спуснал към жената, коленичил, сложил глава в скута й и извикал: „Майко, благословена моя майко!“, а тя, без да разбира нищо в първия миг, му вдигнала главата към светлината и започнала да плаче и да го гали по косите, и захълцала: „О, Господи, Господи, две живинки за една нощ, едната се ражда, другата се връща от дома на дявола, като че ли е Рождество и Възкресение наведнъж, това бедното ми сърце не може да го понесе. Боже, ще изгубя свяст, хайде, стига, Баудолино, че съм сложила да се топли водата в котела да измия това бедното, не виждаш ли, че ще станеш целия в кръв и ти; ама откъде си взел тия господарски дрехи, ей, да не си ги откраднал, безобразнико?“

И на Баудолино му се струвало, че чува песента на ангелите.

14. Баудолино спасява Александрия с кравата на баща си

— Значи за да видиш отново баща си, е трябвало да го обсадиш — каза Никита вечерта, докато отрупваше своя гост със сладкиши от бухнало тесто, оформени така, че да приличат на цветя, растения или различни предмети.

— Не съвсем, защото обсадата стана чак шест години по-късно. След като присъствах на раждането на града, аз се върнах при Фридрих и му разказах какво съм видял. Още не бях довършил разказа си, когато той започна да ръмжи разярен. Крещеше, че един град може да се роди само по благоволението на императора и ако се роди без това благоволение, трябва да бъде изравнен със земята още преди да бъде завършен, иначе всеки можел да прави каквото си иска, без да пита какво желае императорът, и че ставало дума за nomen imperii27. След това се успокои, но го познавах добре — нямаше да им прости. Слава Богу, че през следващите шест години беше зает с други грижи. Беше ме натоварил с най-различни задачи, между които и тази да проуча намеренията на александрийците. Затова на два пъти отидох до Александрия да видя дали моите съграждани не искат да отстъпят в нещо. В интерес на истината, те бяха готови да отстъпят много неща, но всъщност Фридрих искаше само едно: градът да изчезне в небитието, откъдето се беше родил. Можеш да си представиш как посрещаха това условие александрийците. Не смея да повторя какво ми казаха да му предам… Давах си сметка, че тези пътувания всъщност са само повод да напускам двора за колкото може по-дълго, защото за мен беше жива мъка да срещам императрицата и да спазвам своя обет…

— Но го спази? — запита Никита, сигурен в положителния отговор.

— Спазих го, и то завинаги. Господин Никита, може да съм фалшификатор на пергаменти, но зная какво значи чест. Самата тя ми помогна. Майчинството я беше променило. Или поне си даваше такъв вид и така и не разбрах какво изпитва към мен. Страдах, но й бях благодарен за начина, по който ми помагаше да се държа достойно.

Баудолино вече надхвърлял трийсетте и бил склонен да възприема писмото на отец Йоан като младежка шега, като приятно упражнение по епистоларна реторика, като jocus28 или ludibrium29. Но открил Поета, който след смъртта на Райналд бил останал без покровител, а знае се какво става в двора в такива случаи: вече нищо не значиш и някои почват да говорят, че стиховете ти не са кой знае какво, че и колко. Разяждан от унижението и злобата, той бил прекарал няколко безумни години в Павия, връщайки се към единственото, което можел да прави добре, а именно да пие и да рецитира стиховете на Баудолино (особено един стих, пророчески, който казвал: quiz Papie demorans castus habeatur, тоест: кой, щом живее в Павия, може да бъде непорочен?). Баудолино го върнал в двора и в неговата компания Поета минавал за човек на Фридрих. Освен това междувременно баща му бил умрял и той го бил наследил, тъй че дори враговете на покойния Райналд гледали на него вече не като на дворцов търтей, а като на miles30 сред другите и не по-голям къркач от тях.

Двамата си спомняли за времето, когато писали писмото на отеца и се поздравявали за хубавата идея. Да разглеждаш една игра като игра не означава, че се отказваш да я играеш. Баудолино носел в сърцето си носталгията по онова царство, което никога не бил виждал, и понякога, когато останел сам, си четял на глас писмото, като продължавал да усъвършенства стила му.

— Доказателство за това, че не бях забравил писмото, е, че успях да убедя Фридрих да извика в двора си моите приятели от Париж, всички заедно, като му казах, че е добре в канцеларията на един император да има хора, които да познават добре други страни, техните езици и нрави. Всъщност, понеже Фридрих все повече ме използваше като доверен пратеник за различни мисии, исках да си създам свой собствен малък двор: Поета, Абдул, Борон, Киот и раби Соломон.

— Не ми казвай, че императорът е взел в двора си юдей!