Баудолино

— Струва ми се чудесно — казал Оберто и всички се съгласили. — Да постъпим както предлага Баудолино, който ми се струва много хитър, и се надявам да остане тук да ни дава още добри съвети, тъй като има диплома на парижки доктор.

Дошло времето за Баудолино да пристъпи към най-трудната за него част от този прекрасен ден, а именно да разкрие, без някой да може да го упрекне, че е служител на Фридрих, към когото освен това изпитва и синовна привързаност, макар че защо да го упрекват, след като самите те до неотдавна били служили вярно на императора. И почнал да разказва историята на своите тринайсет чудесни години, а Галяудо само повтарял тихо: „Да ми го бяха казали, нямаше да повярвам“ или „Аз го смятах за най-глупав от всички момчета, а гледай го сега, наистина станал големец!“

— Всяко зло за добро — обадил се Бойди. — Александрия още не е завършена, а вече си имаме наш човек в императорския двор. Драги Баудолино, не трябва да предаваш своя император, особено щом толкова се обичате — ти него и той тебе. Но като си близък с него, ще взимаш наша страна всеки път, когато потрябва. Това е земята, където си роден, и никой няма да те упрекне, че се опитваш да я защитаваш, в рамките на законното, разбира се.

— Все пак е добре тази вечер да идеш да се видиш с тази свята жена, майка ти, и остани да спиш във Фраскета — с чувство за такт го подканил Оберто, — а утре си върви, без да оставаш тук да гледаш как са разположени улиците и колко са дебели стените. Сигурни сме, че от любов към своя истински баща, ако един ден ни се готви голяма беда, ще ни предупредиш. Но ако сърцето ти те накара да направиш това, кой зае дали по същите причини един ден няма да предупредиш своя осиновител за някое наше намерение, твърде неприятно за него. И затова, колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

— Да, сине — казал тогава Галяудо, — направи поне това добро след всички главоболия, дето ми ги стовари на главата. Аз трябва да остана тук, защото виждаш, че говорим за важни неща, но не оставяй майка си сама точно тази нощ, че като те види теб поне, от радост така ще се обърка, че няма да усети моето отсъствие. Върви, и ще ти кажа: давам ти все пак благословията си, че кой знае кога ще се видим пак.

— Добре — отвърнал Баудолино, — за един-едничък ден намирам и губя един град. Хиляди дяволи, вие разбирате ли какво става — ако искам да видя отново баща си, трябва да дойда с обсадни машини!

Което — както обясни Баудолино на Никита — в някакъв смисъл наистина се случило. Но от друга страна, тогава нямало друг изход — знак, че времената наистина били трудни.

— И какво стана после? — попита Никита.

— Тръгнах да търся родния си дом. Снегът на земята вече ми стигаше до коленете, а от небето се въртеше като вихрушка, която ме биеше в очите и ми режеше лицето, огньовете на Новия град бяха изчезнали и от бялото горе и бялото долу вече не разбирах накъде трябва да вървя. Смятах, че ще мога да открия старите пътеки, но какви ти пътеки — не виждах дори кое е твърда земя, кое — мочур. Ясно беше, че за строежа на къщите са изсекли цели горички, и вече не откривах очертанията на дърветата, които едно време знаех наизуст. Бях се изгубил, като Фридрих онази нощ, когато ме срещна, само дето сега имаше сняг, а тогава — мъгла, де да беше мъгла, щях по-лесно да се оправя. Хубава работа, Баудолино, казвах си, да се изгубиш в родното си място. Права беше майка ми, че тия, дето знаят да четат и пишат, са по-глупави от другите, и сега какво ще правя, да спра и да си изям мулето, или утре ще копаят, ще копаят, ще ме открият и ще ме помислят за заешка кожа, забравена през нощта в най-големия студ?

Щом Баудолино разказваше тази история, значи тогава се беше отървал. Но спасението му било почти по чудо. Защото докато вървял вече без цел, за втори път съзрял една звезда в небето, бледа-бледа, но все пак видима, и я последвал, и тогава разбрал, че се намира в една долчинка и светлинката му се била сторила висока звезда именно защото той се намирал в ниското; но след като изкачил склона, светлинката започнала да се усилва, докато не разбрал, че иде от един от онези сайванти, в които държат добитъка, когато няма достатъчно място в къщата. Под навеса видял една крава и едно магаре, което заревало подплашено, и една жена, бръкнала с ръце под краката на една овца, и овцата, която се ягнела и блеела колкото й държат силите.