Читаем Баудолино полностью

Колкото до спасяването на честта, Баудолино обаче бил усетил от това, че императорът му споменал веднъж как той, Баудолино, навремето чрез своето предсказание като дете, бил убедил тердонците да се предадат, с което му намекнал, че само ако би могъл да получи един небесен знак, какъвто и да е, за да прогласи urbi et orbi32, че Небето му е подсказало да се върне у дома, то той би се възползвал от случая…

Един ден, когато Баудолино говорел с обсадените, Галяудо му казал:

— Ти, като си толкова умен и си учил по книги, дето е написано всичко, не ти ли иде наум как може да се разотидем по къщите си, защото сме изколили всички крави без една и на майка ти вече й е писнало да стои затворена тука в тоя град.

И ето че на Баудолино му хрумнала една чудесна мисъл и той веднага запитал дали са прокопали онзи лъжлив проход, за който им бил говорил Троти и за който противникът трябвало да повярва, че ще го отведе вътре в града, а всъщност щял да го заведе в клопка.

— Как да не сме! — казал Троти. — Ела да видиш. Гледай, входът на прохода е там долу, в оня трънак на двеста крачки от стената, точно под оная плоча, която стои там сякаш от хиляда години, а всъщност ние я пренесохме от Вила дел Форо. И който се вмъкне в него, стига дотук, зад оная решетка, през която вижда само кръчмата отсреща и нищо друго.

— И който излезе, му светите маслото?

— Работата е, че обикновено в един толкова тесен проход, ако трябва да се вмъкнат всички обсаждащи, ще са нужни много дни, и затова се изпраща само един отряд, който да стигне до вратите и да ги отвори отвътре. Щом е така, като оставим настрана това, че не знаем как да съобщим на врага, че има такъв проход, какво ще ни даде целият план, освен че ще пречукаме двайсет-трийсет нещастници? Ще е само чиста злоба и нищо повече.

— Така ще е, ако са само тези двайсет-трийсет. Но сега представи си картинката, която сякаш виждам ей с тия очи: щом онези изскочат от прохода, се разнася силен тръбен звук и осветен от десет факли, от оня ъгъл излиза един старец с дълга бяла брада и с бяла плащаница, яхнал бял кон и с голям бял кръст в ръка и вика: „Граждани, граждани, събудете се, врагът идва!“ и в същия миг — преди нахлулите да са направили и една крачка — нашите скачат от прозорците и от покривите, както ти разправяше. И след като ги пленят, всички наши падат на колене и викат, че старецът е самият свети Петър, закрилник на града, и изблъскват обратно в прохода хората на императора, като им казват благодарете на Бога затова, че ви пощадяваме, вървете и разказвайте в лагера на вашия Барбароса, че Новият град на папа Александър е закрилян лично от свети Петър.

— И смяташ, че Барбароса ще се хване на такава щуротия?

— Няма, защото не е глупав, но тъй като не е глупав, ще се престори, че й вярва, защото му се ще да приключи с тази история повече, отколкото на вас.

— Да речем, че си прав. А кой ще им открие прохода?

— Аз.

— А как ще намериш такъв мухльо, та да се хване, и такъв лай нар, че да си го заслужава, още повече че, както си казахме, няма да убивате никого?

Баудолино си мислел за оня пуяк граф Дитполд, а за да накарат Дитполд да направи нещо, било достатъчно да му се каже, че то ще навреди на Баудолино. Трябвало само Дитполд да узнае, че има такъв проход и че Баудолино не иска той да бъде открит. Как да станело това? Много лесно, защото Дитполд бил пуснал шпиони да вървят по петите му.

Като се стъмнило, докато се връщал към лагера, Баудолино прекосил една полянка и тръгнал към горичката. Но щом стигнал първите дървета, се спрял и се обърнал тъкмо навреме, за да види при лунната светлина една лека сянка, която пълзяла почти по корем на откритото — бил човекът, когото Дитполд бил пратил да го следи. Изчакал сред дърветата шпионинът почти да се сблъска с него, насочил меча си към гърдите му и докато оня заеквал от страх, му казал на фламандски:

— Познах те, ти си от брабантците. Какво търсиш извън лагера? Говори, аз съм служител на императора!

Оня замънкал нещо за жени и дори го направил доста убедително.

— Добре — казал Баудолино, — така или иначе, хубаво е, че си тук. Следвай ме, имам нужда някой да ми пази гърба, докато свърша една работа.

За шпионина било като манна небесна — не само не го били разкрили, но можел да продължава да следи Баудолино, без да се спотайва. Стигнали трънака, за който бил говорил Троти, и Баудолино нямало нужда да се преструва, че търси плочата, защото наистина се наложило доста да порови, за да я открие, и през това време уж на себе си мърморел за някакво донесение, което уж току-що бил получил от свой човек. Намерил плочата, която наистина изглеждала израсла заедно с храстите наоколо, хвърлил доста труд, за да я очисти от нападалата шума, и разкрил една желязна скара. Заповядал на брабантеца да му помогне да я вдигнат: открили се три стъпала.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза