Четвъртата картина

— Да, жал ми е за момчето. Първо майка му си отиде от рак, след това загуби сестра си, а два месеца по-късно умря баща му. Той беше малко хлапе и не заслужаваше такъв живот. — Перес потъна в мисли за кратко. — Иска ми се да можех да му помогна. Но нямах свободна стая. Тогава имах пет деца у дома. Нямах възможност да го взема.

— Дадоха ми този списък — каза Ярдли и извади папката, която ѝ беше дал Уилсън — и ми казаха, че тези хора може да знаят нещо за Боби. Сещате ли се за някой друг, с когото трябва да говоря?

Той поклати глава.

— Не. Не останаха много хора, които ги познаваха. Но на ваше място бих говорил с нея — каза Перес и посочи едно от имената. — Гейл. Тя гледаше Боби и Сю Елън през повечето време, когато баща им беше на работа.

— Още ли е в града?

Перес кимна.

— Стара е и не излиза никъде. Ето адреса ѝ.

— Имате ли снимки на Боби?

Перес поклати глава.

— Не. Но дори да имах, не бих ги запазил. Лоши спомени.

— Ако видите снимка на Боби сега, мислите ли, че ще го познаете?

— По дяволите, кой знае? Беше отдавна, пък и искам да забравя онази част от живота си.

* * *

Гейл Роудс живееше в светлосиня къща с червени кепенци на прозорците и кафяви плочи на покрива, която приличаше на смесица от произволно нахвърлени елементи. Телената ограда беше ръждясала и портата висеше само на една панта.

Беше започнал да вали слаб дъжд. Ярдли не мислеше, че някога ще свикне с внезапната поява на бурите в пустинята. Те връхлитаха изведнъж, от време на време водеха до жертви при наводнения или кални свлачища, и после изчезваха също толкова бързо.

Природата понякога обича да ни показва кой е шефът.

Беше ѝ го казал Еди Кал.

Тя почука на вратата и дълго чака някой да отвори. Жената беше облечена с традиционна хавайска риза на цветя, а зад нея имаше кислородна бутилка на колела. Прозрачни тръбички водеха от бутилката към две сонди в ноздрите ѝ. Очите ѝ бяха силно кървясали.

— Гейл?

— Да.

— Казвам се Джесика Ярдли и съм прокурор от Окръжната прокуратура. Аз… ами, ще прозвучи малко странно, но търся информация за Сю Елън Джоунс и изчезването ѝ. Помните ли нея и брат ѝ Боби?

Гейл се вгледа в Джесика за миг и после каза:

— Влезте.

Вътре цареше пълен безпорядък и Ярдли трябваше да прекрачи купчини стари списания и препълнени кашони. На пода бяха натрупани чинии вместо да бъдат отнесени в кухнята. Въздухът миришеше на мехлем за мускули и цигарен дим.

Гейл намали звука на телевизора — гледаше старо вариететно шоу — и бавно седна на дивана. Ярдли видя множеството дълги белези от операции по коленете ѝ. Тя се настани в другия край на дивана.

— Защо се занимавате с това сега?

— Опитвам се да намеря Боби.

— Защо?

— Издирвам човека, който извършва престъпления на място, наречено Кримзън Лейк Роуд. Мисля, че Боби може да знае нещо.

— Говорихте ли с Тъкър?

— Да.

— Хм. — Гейл презрително поклати глава. — Никога не съм харесвала този човек. Той излъчва студенина. Отблъскващ е.

— Познавахте ли го добре?

— Не добре, но го познавах. Живееше отсреща на улицата.

— Отсреща на улицата?

— Аха. А семейство Джоунс живееха на ъгъла. Всички се познавахме.

— Началникът на полицията Уилсън ми каза, че Сю Елън вероятно е била отвлечена, докато чакала училищния автобус. На тази улица ли се е случило?

— Да, но автобусната спирка отдавна я няма. Както и училището.

— Познавахте ли добре Боби и Сю Елън?

Гейл кимна.

— Денем им бях детегледачка. Добри деца. Особено тя. Боби беше кавгаджия, но вината не беше негова. Баща им имаше лошо пиянство и Боби си патеше най-много от това.

Ярдли сложи ръка на облегалката на дивана.

— Гейл, много бих искала да говоря с Боби. Знаете ли къде мога да го намеря? Социалните служби са записали, че никой от последното му приемно семейство вече не е жив, затова няма с кого друг да говоря.

— За какво по-точно става въпрос?

— Изчезнало е едно момиче, дъщерята на Тъкър. Тя е на четиринайсет, на годините на Сю Елън, когато е изчезнала. Съпругата на Тъкър беше убита през април. Пострадаха и други хора, свързани с Тъкър, но не се знае каква точно е връзката. Ето защо трябва да говоря с Боби.

Гейл си пое дълбоко дъх — хриптящо вдишване, сякаш имаше течност в белите дробове.

— Бих искала да можех да помогна, но държавата пое грижите за Боби и аз не знам какво се е случило след това. — Тя си пое дъх още няколко пъти. — За последно се сетих за него преди много години, когато един репортер дойде да разпитва за семейството им.

Стомахът на Ярдли се сви, сякаш се беше качила на влакче на ужасите. Тя отвори на екрана на телефона си снимка на Джуд Чанс.

— Този ли беше репортерът?

Гейл взе очила от масичката за кафе и погледна снимката.

— Може би. Паметта ми вече не е като едно време.

Ярдли се почувства отчаяна. Беше толкова близо до разкриването на случая, но все не успяваше.

— Е, благодаря много. Повече няма да ви губя времето.

— Няма защо.

Джесика се изправи и помогна на Гейл да стане от дивана. Възрастната жена настоя да я изпрати. Стигнаха до вратата и Ярдли попита:

— Случайно да имате снимка на Боби? Началникът Уилсън нямаше.