Четвъртата картина

— Да, имам една на двете деца на Хелоуин. Почакайте, ще я донеса.

Тя влезе в някоя от стаите. Дъждът тихо ромолеше по тротоара зад Джесика.

— Ето я — каза Гейл, когато се върна.

Ярдли взе снимката. Две деца с костюми за Хелоуин, хванати за ръка. Момче и момиче. Усмихваха се широко, но момчето имаше тъмни синини по врата и ръцете.

Ярдли я гледа само няколко секунди и веднага почувства, че пулсът ѝ се учестява. За малко не изпусна снимката. Коленете ѝ се подкосиха и трябваше да положи усилия да не се свлече на земята.

— Може ли да я взема? — попита тя.

— Да.

Джесика хукна в дъжда към колата си и допря телефона до ухото си, докато звънеше на Болдуин.

Отваряше вратата на колата, когато почувства силна болка в тила, а после нещо се уви около устата и носа ѝ и толкова се стегна, че Джесика не можеше да диша.

Ярдли се бореше. С едната си ръка се опитваше да бръкне в чантата си и да извади лютивия спрей, а с другата се мъчеше да стигне очите или лицето на нападателя.

Той я блъсна грубо в колата ѝ и чантата ѝ падна на земята.

Някакво вещество изгори ноздрите и гърлото ѝ и после пред очите ѝ се спусна мрак.

70.

Болдуин пристигна във Фрут Хайтс малко преди един следобед. Паркира пред магазин за хранителни стоки и изчака в колата си да стане време за срещата с Ярдли. Той потърка очи и изведнъж почувства умора в мускулите си, която не беше усетил дотогава. През изминалата нощ не бе спал много. Събуди се в два часа. Седна на верандата да пие кафе, докато чакаше изгрева. Не го беше правил от години.

Болдуин се обади в полицейския участък на Фрут Хайтс. Една секретарка му каза, че са повикали началника Уилсън. Болдуин остави името и номера си и помоли да предадат на Уилсън да му се обади, а после се облегна назад на седалката, затвори очи и заспа, докато дъждът барабанеше върху предното стъкло.

* * *

Събуди го вибрацията на телефона му. Болдуин се стресна и когато се огледа наоколо, не можа да разбере къде се намира. После си спомни, отговори на обаждането и смъкна страничното стъкло, за да влезе свеж въздух.

— Кейсън.

— Агент Болдуин? Обажда се Били Уилсън.

— Да, благодаря, че ми връщате обаждането.

— Всъщност се радвам, че се свързах с вас. Гейл Роудс ни се обади. Каза, че днес една прокурорка я е разпитвала за Боби Джоунс. Гейл излязла преди малко и видяла колата на прокурорката. Нея я нямало, а чантата ѝ била на земята. По-рано днес дадох адреса на Гейл на госпожа Ярдли. Колата и чантата са нейните.

Болдуин почувства, че сърцето му се свива.

— Какъв е адресът?

* * *

Къщата изглеждаше странно. Цветовете ѝ не бяха като на съседните къщи. Началникът на полицията Уилсън говореше по телефона, когато Болдуин паркира и слезе от колата. Джипът наистина беше на Ярдли. Кейсън посегна да отвори вратата, но се спря. Уилсън имаше кутия с латексови ръкавици в багажника на полицейската кола и Болдуин извади един чифт и си ги сложи. Отвори вратата от страната на шофьора и започна да търси.

Уилсън приключи разговора по телефона и се обърна към Кейсън:

— Колата е тук най-малко от три часа. От чантата ѝ, изглежда, не липсва нищо. Има портмоне, пари и две кредитни карти.

— Гейл видяла ли е нещо?

— Не. Сбогували се на вратата и малко по-късно излязла да вземе пощата си. Тогава видяла колата и чантата. Била показала на госпожа Ярдли стара снимка на Боби Джоунс и прокурорката поискала да я вземе. После побързала да си тръгне.

Болдуин опипа под седалките.

— Трябва да повикаме подкрепление да разпитат из квартала и да проверят дали някой не е видял нещо.

— В участъка сме само аз и заместникът ми.

— Ще се обадя на полицията на Лас Вегас и ще поискам да изпратят няколко души. Може ли да се обадите на Шерифската служба?

— Разбира се. — Уилсън избърса капките дъжд от лицето си. — Госпожа Ярдли може би обикаля града — каза с надежда той. — Дадох ѝ списък с адреси на познати на семейство Джоунс. Всички живеят наблизо.

Болдуин го изгледа.

— И е оставила чантата си на тротоара и е тръгнала пеша в дъжда?

Уилсън наведе глава.

— Ами, ще ви се обадя.

Болдуин претърси джипа, отстъпи крачка назад и се втренчи в колата. Сложи ръце на кръста си и огледа квартала.

Къде си, по дяволите, Джес?

71.

Лицето ѝ пламтеше.

Опита се да отвори очи, но клепачите ѝ не се подчиниха. И после започна болката — бавна и пулсираща. Появи се първо в тила ѝ и се разпространи във всички посоки. Силният пристъп на главоболие я разбуди напълно и Джесика най-после успя да отвори очи.

Присви ги, докато свикнат с мрака. Кожата около устата и носа ѝ пареше — там, където напоената с химични вещества кърпа беше притисната. Ярдли потърка инстинктивно лице, а после осъзна, че и пръстите ѝ ще се изцапат със същото вещество.

Тя забеляза оголената изолация на тавана и дървените греди, минаващи от едната до другата стена. Отдушниците също бяха оголени. Намираше се в мазе.