Четвъртата картина

Кейсън Болдуин изчака на верандата на Гейл Роудс да дойдат криминалистите, които беше повикал. Той отиде при тях и ги насочи към джипа на Ярдли. Няколко униформени полицаи от Лас Вегас разпитваха хората от врата на врата. Началникът на местната полиция Били Уилсън беше в къщата на Гейл и ѝ помагаше да намери някоя снимка. Който и да беше Палача, Ярдли явно го беше открила, и това го тревожеше. Палача сигурно я беше проследил, защото е знаел, че тя ще го познае. А това означаваше, че може би и Болдуин го познава.

Той беше изпратил полицаи пред дома на Джуд Чанс и беше обявил за издирване него и колата му, както и Тъкър Фар. Всичко, с което разполагаха срещу Чанс, беше случайно съвпадение — Ленард просто беше умрял, след като Ярдли каза на Чанс, че имат свидетел — но по-добре да имаш случайни съвпадения, отколкото да нямаш нищо.

Уилсън излезе от къщата и Болдуин го пресрещна на верандата.

— Намерихте ли нещо?

— Гейл имала само една снимка и я дала на госпожа Ярдли. Нали не мислите, че е той? Боби Джоунс?

Болдуин поклати глава.

— Намерих смъртния му акт в Сан Франциско. Самоубийство.

— Тогава кой е?

Болдуин сложи ръце на перилата на верандата и се загледа в криминалистите, които снемаха отпечатъци от дръжките на вратите на джипа.

— Не знам, но не е външен човек. Онзи, който я е отвлякъл, е замесен в случая от самото начало.

Болдуин не можеше да чака повече. Каза на Уилсън, че отива да провери на друго място. Ако Палача възприемаше Ярдли като част от всичко това, имаше само едно място, на което би я завел.

* * *

Уличното движение не беше натоварено и Болдуин стигна до Кримзън Лейк Роуд по залез-слънце. Пресметна, че около езерото има най-малко сто дървени къщи и бунгала. Претърсването на всичките щеше да отнеме дни.

Той подкара бавно из квартала, без да е сигурен какво точно търси. Палача можеше да пресече улицата пред него, а Болдуин нямаше да знае, че е той. И все пак, така беше по-добре, отколкото да си седи и да не прави нищо, с надеждата, че все ще изскочи нещо.

Болдуин спря колата, за да помисли, и забарабани с пръст по волана. Не беше възможно да претърсят всяка къща поотделно тук, но той можеше да започне с онези, които му се струваха най-подходящи. Двете дървени къщи, в които бяха намерени Кати Фар и Анджела Ривър, и старата къща на дядото на Тъкър Фар.

Болдуин въведе първия адрес в джипиеса и потегли.

73.

Ярдли стисна ножа. Беше боса, затова стъпваше тихо. Стълбите бяха застлани с килим и завиваха наляво. Тя спря по средата и надникна към горния етаж.

Къщата беше празна. Нямаше мебели, нито украса. Само килим, голи стени и паяжини. Ярдли не се съмняваше, че това е една от къщите на Кримзън Лейк Роуд.

Изкачи се по стълбите, спря и се ослуша. Не чу нищо освен водата, която ромолеше навън. Дървената къща беше на брега на езерото.

Плъзгащата се стъклена врата на кухнята водеше навън. Вече беше тъмно и Джесика се запита колко часа са изминали, откакто беше във Фрут Хайтс. Навън дърветата бяха гъсти, а пред тях се виждаше водата.

Ярдли тръгна по линолеума и когато стигна до плъзгащата се стъклена врата, отново спря и се ослуша. Не беше чула включване на двигател на кола и това означаваше, че Чанс я търси пеш. Можеше ли да го надбяга, ако го видеше? Не знаеше. А и повечето къщи и бунгала бяха изоставени. Може би наблизо нямаше никого, при когото да изтича и да помоли да се обади по телефона.

Тя бавно дръпна резето на вратата и я отвори — сантиметър по сантиметър, за да не вдига шум. Вратата се спря в нещо. Ярдли видя пръчка, широка колкото човешки пръст, пъхната между вратата и стената, за да не се отваря докрай. Наведе се, извади пръчката и я остави на пода. И после плъзна широко вратата.

Навън вече не валеше и нощният въздух беше топъл. Джесика излезе в задния двор и огледа улицата. Светеха само две къщи, и двете в края на улицата. Ярдли хукна по пътя. Остра болка пронизваше босите ѝ крака, докато тичаше по настилката, осеяна с камъчета и големи пукнатини.

Зад нея се чу шум. Джесика се обърна и видя Чанс, който изскочи между две бунгала. Погледна към улицата и я забеляза.

Тя побягна. Краката ѝ пламнаха, сякаш в тях течеше сярна киселина. Джесика бягаше с всички сили. Чанс викаше нещо. Тя не се опита да разбере какво.

Не откъсваше очи от светлините на къщите в края на улицата и не виждаше нищо друго. Те заемаха цялото ѝ полезрение, сякаш се беше изгубила в море от мрак и пред нея току-що се бяха появили светлините на кораб.

Чанс се приближаваше.

Ярдли хукна към първото бунгало и натисна бравата, но беше заключено. Обърна се, за да побегне към следващото. Чанс я настигаше.

Тя скочи от десния край на верандата и се втурна към задната страна на бунгалото. Нямаше ограда и Джесика хукна през задния двор, където имаше само пръст. Заобиколи и отново излезе на улицата. Чуваше дишането на Чанс.

Ярдли не можеше да бяга вечно, а и не знаеше дали наблизо има хора. Просто тичаше, надявайки се, че може да срещне някоя кола.