Четвъртата картина

На входа я очакваха, въпреки че Джесика пак трябваше да се подпише в дневника за посетители и да мине през детекторите за метал. След това мина през стоманени врати и после през една плъзгаща се врата с железни решетки. Един надзирател — нисък мъж с късо подстригана коса — я поведе по коридора към килиите на осъдените на смърт.

Стаята, която бяха подготвили за нея, беше за поверителни срещи между адвокат и клиент. Последния път, когато беше в тази стая, Джесика наблюдава как Тара видя баща си за първи път.

— Ще го доведа.

— Благодаря.

Ярдли седна на металния стол и търпеливо зачака. В ъгъла имаше часовник и единственият звук в стаята беше тиктакането на голямата стрелка. Беше обезпокоително тихо. В затворите винаги беше шумно — чуваха се викове, смях и понякога писъци.

Стоманената врата от другата страна на дебелата стъклена преграда се отвори и надзирателят доведе Еди Кал. Ярдли трябваше да положи усилия да не се разтрепери, въпреки че тялото ѝ беше парализирано и не можеше да помръдне, дори и да искаше.

Еди седна и я погледна с тъмносините си очи, които приличаха на очите на Тара толкова много, че Джесика отмести поглед встрани. Трябваше ѝ малко време, преди отново да го погледне.

— Не очаквах да те видя пак — тихо каза той.

Джесика погледна надзирателя.

— Бихте ли ни оставили за малко насаме?

— Добре. Повикайте ме, ако ви потрябвам.

Ярдли го изчака да излезе, и погледна Кал. Той изглеждаше почти същият както преди две години, с малко по-прошарена коса на тила и около слепоочията.

Джесика изпитваше желание да му се разкрещи, да го замери с разни неща, да повика надзирателя и да му каже да го нарани по някакъв начин… но не можеше. Нуждаеше се от помощта на Кал и онова, което беше направил с Тара, трябваше да почака за по-късно.

Тя преглътна гнева си и се постара изражението ѝ да остане безучастно.

— Предполагам, че трябва да ти поднеса поздравления, задето все успяваш да отложиш екзекуцията си.

Еди леко вдигна рамене.

— Предстоят съдебни дела, заведени от различни състрадателни организации, а и новият губернатор е противник на смъртното наказание, но това е само отлагане на неизбежното. Красива си.

Забележката я отврати, но Ярдли не се издаде.

— Какво правиш тук, Джесика? Не мисля, че имам други фенове, които живеят в дома ти, нали?

Тя сплете пръсти на коляното си. Изглеждаше спокойна, въпреки че коментарът му я изпълни с ужас и отвращение по начин, за който не беше подготвена. Ярдли си пое дълбоко дъх, за да се отпусне, и каза:

— Трябва ми помощта ти.

Устните му се разтеглиха в усмивка. Еди примига бавно, докато я гледаше изпитателно.

— Сигурно си отчаяна, щом си дошла при мен.

— Така е.

— И какво ще ми предложиш в замяна?

— Нищо. Освен че ще внеса малко пари в сметката ти в затвора.

Той се изсмя.

— Не звучи много.

— Или ще ми помогнеш, или няма да ми помогнеш, Еди. Няма да те моля.

Кал си пое дълбоко дъх и се премести на стола. Веригите му издрънчаха и я накараха да си помисли за гърмяща змия.

— Бих отказал, ако беше някой друг, но е стимулиращо, че те виждам. Имам рисунки на теб в килията си. Искаш ли да дойдеш пак и да ги видиш?

— Не.

Той се вгледа мълчаливо в нея.

— Как е дъщеря ни?

Джесика трябваше да преглътне само за да направи някакво движение, но не отмести поглед встрани, нито му отговори троснато и грубо. Еди я изпитваше, за да разбере колко знае тя.

— Учи роботика в Университета на Лас Вегас и стажува във фирма, която има планове да я наеме на работа, след като Тара завърши. Ще бъде най-младият им инженер.

Еди леко наклони глава настрана.

— Държи ли се обезпокоително?

— Какво имаш предвид?

— Ако онова, което имам аз, е генетично заложено, досега тя би трябвало да покаже отличителни черти, които познаваш у мен.

— Тара изобщо не е като теб, Еди. Тя е щастлива. Или поне доколкото щастлива може да бъде, предвид всичко, което ти я накара да преживее.

— Ако си спомням правилно, ти се съгласи да се омъжиш за мен. Не сме ли виновни и двамата за страданията ѝ? Може би ти малко повече, защото не видя какъв съм? — Еди се ухили и усмивката му беше ужасяваща. — Какво ти трябва? — попита той.

— Спомняш ли си Сарпонг? Серията картини „Тъмните неща“?

— Да.

— Ти дълго време беше обсебен от тях. Не говореше за нищо друго. Така и не ми каза защо.

— Те докоснаха нещо у мен. Това рядко се случваше с чуждото изкуство, но все пак се случваше. Имах същата връзка с някои от творбите на Караваджо.

Ярдли кимна.

— Помня. Но не беше като със Сарпонг.

— Не беше. — Еди леко се наведе напред. — Става дума за убийството на Кримзън Лейк Роуд, нали? Прочетох много интересна статия в „Сън“.

— Познавам журналиста, който я написа. Всичко е точно.

— Да, сигурен съм. Той пише добре. С подробности. Има някои много сполучливи прозрения, които хвърлят светлина върху мотива на убиеца.

— Той винаги е писал така.

— Сигурен съм… В гласа ти има нещо, когато говориш за него. Спиш ли с него?

— Нямаш правото да ми задаваш такива въпроси.

— Но ти имаш правото да идваш тук когато пожелаеш и да искаш помощта ми?

Джесика не каза нищо и двамата се втренчиха един в друг.