Четвъртата картина

Очите на Ярдли се насълзиха и едва тогава тя осъзна, че е гледала къщата, без да мигне.

— Прибирам се у дома, Кейсън.

— Джес…

— Добре съм. Дилън се съгласи да отсрочим делото. Ще използвам трите дни. — Тя видя двама души от съдебна медицина да влизат с носилка в къщата. — Може би и повече.

* * *

Докато караше към къщи, Ярдли почувства болка, която не беше изпитвала отдавна. Нещо между чувство за загуба и физическо заболяване. Нещо, което караше тялото ѝ да усеща, че сякаш ще падне и няма да има сили да се изправи отново.

Ленард беше мъртъв заради нея. Защото тя беше разговаряла с него.

Главоболието се превърна в мигрена и не искаше да я остави на мира. Джесика спря пред денонощна аптека, купи си ибупрофен и още в колата изпи четири хапчета. Образът на третата картина непрекъснато се натрапваше в съзнанието ѝ. Джесика си представяше Ленард на мястото на черната фигура — с органи, хлъзгави от кръв, увиснал от тавана.

Ярдли съвсем беше объркала случая и не беше помогнала на никого. Нямаше причина да продължава. Искаше ѝ се да беше напуснала, както беше планирала.

Майкъл Закари по всяка вероятност щеше да бъде освободен, а все още не беше ясно кой е съучастникът му и какви са били мотивите му. А може би наистина беше невинен. Който и прокурор да поемеше делото, щеше да играе на гоненица с новите заподозрени, но случаят със Закари щеше да приключи. В мига, когато съдебните заседатели положеха клетва, възникваше нова опасност: той не можеше да бъде съден отново за същите престъпления. Ако Закари беше Палача от Кримзън Лейк Роуд — или единият от тях — той щеше да се измъкне безнаказано.

Ярдли отби встрани от пътя и започна да масажира слепоочията си. Имаше чувството, че мигрената ще пръсне черепа ѝ. Висок билборд до нея рекламираше скъпа водка. Слогънът гласеше: НЕКА НОЩТА НИКОГА НЕ СВЪРШВА, МИЛА.

Джесика си пое дълбоко дъх няколко пъти и отново се включи в трафика.

67.

Ярдли се върна вкъщи и видя черен мерцедес, спрял до тротоара пред дома ѝ. Тя зави по алеята за коли и слезе. На стъпалата на верандата седеше Анджела Ривър. Джесика седна до нея.

— Извинявай, че идвам толкова рано и без да ти се обадя. Исках да те хвана преди съдебното заседание.

— Няма нищо.

Ярдли вдигна глава и погледна небето, което сега беше изпълнено със сиво-черни облаци. По-нататък над пустинята валеше дъжд.

— Поисках отсрочка на процеса.

— Защо?

— Открих един човек, който твърдеше, че е видял Хармъни Фар, но после ни каза, че не е вярно. Някой му платил, за да се обади в полицията и да я опише така, сякаш е избягала от дома си. Полицаите вече не биха разследвали случая толкова внимателно, ако мислят, че е избягала. — Джесика замълча за момент. — Тази сутрин намериха мъжа в дървена къща на Кримзън Лейк Роуд. Обесен от тавана.

Последва дълго мълчание.

— Много съжалявам, Джес.

Ярдли кимна. Питаше се какво ще каже Анджела Ривър. Дали ще се зарадва, че по всяка вероятност не Майкъл се бе опитал да я убие. Вместо това тя се беше опитала да утеши Джесика.

— Вероятно ще прекратят делото срещу Майкъл — добави Джесика. — Не е сигурно дали той няма съучастник, но не виждам как ще продължат, след като всичко стане публично достояние.

— Те?

— Вече няма да съм прокурор по случая.

Анджела кимна, но дълго не каза нищо. После попита:

— Какво ще правиш?

— Не знам, но няма да се върна. Приключих с тази проклета професия.

— Обвиняваш се заради онзи човек и момичето?

— Този случай беше мой от самото начало.

— Не, не беше. Случаят беше негов. На онзи, който е убил Хармъни и майка ѝ и се опита да убие мен. Винаги е бил неговият случай. Той контролираше нещата, не ти.

Джесика поклати глава.

— Можеше да направя нещо различно.

— Какво?

— Не знам! — троснато отвърна Джесика и погледна Анджела, а после се обърна и се втренчи в улицата. — Не знам.

— Щом не знаеш, тогава това означава, че си направила всичко по силите си. Какво още можеше да дадеш на тази проклета работа? Трябва да направиш каквото можеш, а останалото зависи от вселената.

Ярдли почувства, че смразяващ хлад прониза сърцето ѝ. Беше толкова остър, че дъхът ѝ секна. Прозрението прогони всички други мисли. Тя не беше направила всичко, което можеше.

Имаше нещо, което се съпротивляваше да направи; нещо, за което дори отказваше да мисли. След като го направеше, тогава можеше да си каже, че е направила всичко възможно. Но не и преди това.

— Трябва да тръгвам — каза тя. — Ще ми направиш ли една услуга? Ще останеш ли тук с Тара, докато се върна? Сигурна съм, че тя спи, но ще се чувствам по-спокойна, ако ти си с нея.

— Разбира се. Къде отиваш?

— Да се срещна с един човек, когото не искам да виждам.

68.

Ярдли се обади на директорката на затвора Софи Гледхил. Обясни какво иска и Гледхил се съгласи, но едва след като я попита:

— Сигурна ли си? Помниш ли как се почувства последния път? Каза ми, че все едно си била напъхана в ковчег, докато си била в стаята с него.

— Знам, но трябва да говоря с него.

Ярдли остана в колата си на паркинга на затвора „Лоу Дезърт Плейнс“, докато не получи съобщение от Гледхил, че стаята е готова.