Четвъртата картина

— Изненадах се. Изглеждаш ми като човек, който обича големия град.

Астър седна на дивана, а Джесика се настани на канапето. Списанията на масичката за кафе бяха на правна тематика.

— Мама е болна. Помолих я да дойдат с Бет при мен, за да се грижа за тях. — Той изключи телевизора. — Късно е, Джес. За какво искаш да говорим?

Ярдли бързо си пое дъх, сякаш събираше смелост да скочи от скала.

— Трябва да отсроча делото.

— Да го отсрочиш? Но ние сме вече почти накрая.

— Нуждая се от почивка. Може би няколко дни.

— Какво? Аз съм по средата на кръстосан разпит на главния ти свидетел, служител на правоприлагащите органи. Изключено!

Тя се наведе напред и сложи лакти на коленете си.

— Момичето, Хармъни Фар. Имаме улика за нея. Може да ни помогне да я намерим и ако не действам бързо, ще я изпуснем.

— Каква улика?

— Един мъж твърди, че я е видял. Когато аз и агент Болдуин го притиснахме, той призна, че някой му е платил да се обади на полицията и да каже това. Според нас, ако казва истината, онзи, който му е платил, е човекът, който е отвлякъл Хармъни Фар, и сега иска да мислим, че тя е избягала по своя воля.

Астър се наведе напред. На лицето му ясно беше изписано вълнение.

— И той е убил Кати Фар и се е опитал да убие Анджела Ривър.

— Не знам. Може да са съучастници, може да е случайно съвпадение или може би Майкъл Закари не е виновен. Не знам. Знам обаче, че няма да получа отговор, докато не разнищя въпроса.

Астър се замисли, а после надигна бирата си и отпи.

— Три дни?

— Мисля, че ще са достатъчни.

— Пусни доктора, докато разследваш.

— Знаеш, че не мога.

— Тогава какво ще кажеш за следното — аз ще се съглася делото да продължи след три дни, но ако станат повече, ти ще трябва да се съгласиш на освобождаване под парична гаранция. Приемаш или отказваш. Ако не се съгласиш, първото, което ще направя утре, ще бъде да подложа на кръстосан разпит Болдуин за изчезването на Хармъни Фар, и после ще призова вашия човек да каже на съдебните заседатели онова, което ти ми каза ти току-що.

Ярдли кимна.

— Добре, съгласна съм. Три дни. — Тя стана. На вратата се обърна и каза: — Между другото, ти си страхотен адвокат.

— А ти си страхотен прокурор. Но не ти желая успех в този случай.

Ярдли се засмя.

— Аз също.

Докато вървеше към колата си, тя изпрати съобщение на Тара, че скоро ще се прибере. Не влезе у тях, когато таксито я остави по-рано.

Когато обаче зави по алеята за коли, Ярдли се изненада, че в къщата е тъмно.

Тя извади телефона си, но Тара не беше отговорила на съобщението ѝ. Джесика отвори приложението за проследяване, очаквайки да види, че тя е у Стейси, но мигащата синя точка показа, че телефонът ѝ е в Олд Стрип. Някога културен център на Лас Вегас, където знаменитостите се бяха появявали в казината и за снимки, докато се хранеха в различните ресторанти, които им плащаха за тази реклама — било в кеш, било в наркотици. Това място беше лъскаво, бляскаво и богато — всичко това, което беше Холивуд — но под този блясък се криеше нещо по-мрачно, което обикновено не се забелязваше. Само малко по-разхайтено, отколкото другаде. Ето защо местните жители изпаднаха в шок, когато районът замря, лека-полека предавайки целия си бизнес на корпорациите, които се преместиха по-нататък на юг, в бъдещия нов Стрип.

Ярдли си помисли, че това е циклично явление, както всичко в живота. Олд Стрип сега отново придобиваше слава като място, където ходят истинските купонджии. Онези, които искаха да правят каквото пожелаят, докато ченгетата се преструваха, че не виждат какво става.

Джесика увеличи картата и дъхът ѝ секна, когато позна жилищния комплекс. „Ред Рок Даунс“. Това беше място, където всяка нощ викаха полицията, и ченгетата познаваха повечето обитатели с малките им имена. Ярдли беше съдила може би двайсетина души от този комплекс.

Тара нямаше абсолютно никаква причина да е там.

Джесика излезе на заден ход от алеята за коли пред дома си и бързо подкара по улицата.

63.

Тара не откъсваше очи от вратата. Мъжете също. Тя знаеше, че ако те бяха повече, щеше да има сериозни неприятности. Пистолетът на бюрото беше на три метра от нея. Ако се втурнеше към него и Васили не внимаваше, можеше да го грабне първа. Може би. Иначе той щеше да я застреля. Въпреки че, съдейки по израженията на другите мъже, те нямаше да я убият, докато не разберяха със сигурност дали блъфира.

На вратата отново се почука.

Никой не помръдна. Накрая Васили кимна на едрия телохранител, който отключи. Открехна вратата съвсем леко, но Тара видя кой е отвън. Пред апартамента, на слабата светлина в коридора, стоеше майка ѝ.

По дяволите, помисли си Тара.

Очите на Ярдли се спряха на нея и въпреки че не направи нищо, Тара забеляза, че дишаше учестено.

— Това е дъщеря ми. Отдръпни се.

Телохранителят не знаеше какво да направи, докато Васили не му каза:

— Пусни я да влезе.

Пазачът отвори широко вратата и отстъпи встрани. Джесика влезе и погледна Тара.

— Добре ли си?

— Да — отвърна Тара и погледна Васили.