Четвъртата картина

Тя почука на вратата и телохранителят от предишния път ѝ отвори. Той се извиси над нея и изпълни входа с едрото си тяло. Усмихна се самодоволно и отстъпи встрани. Тара влезе.

В дневната и кухнята имаше само два предмета — бюро и стол. Васили седеше на стола и пушеше някаква черна цигара. Без да поглежда Тара, той я остави върху бюрото и си сложи очилата. Огледа Тара от главата до петите, облегна се назад на стола и попита:

— Донесе ли ги?

— Не.

— И как по-точно оценителят ми ще оцени картините, след като тях ги няма?

— Ще го заведа при картините и той може да ги разглежда колкото време иска.

Васили въздъхна и се втренчи в нея.

— Картините са в колата, която паркира на две пресечки от тук, нали?

Тара не отговори.

Той се усмихна криво.

— Момиченце, занимавам се с това, още преди ти да се родиш. Наистина си попаднала в свят, който не разбираш. Преди всичко, откъде знаеше как да се свържеш с мен?

Тя не отговори.

— Хм, предполагам, че това няма значение. — Васили отново взе цигарата си. — Ето какво ще се случи…

От спалнята излязоха още двама мъже — и двамата огромни, единият с татуировки на ръцете и раменете. На лакътя му беше изобразена паяжина. Тара ги наблюдаваше, когато чу, че вратата зад нея се затвори. Телохранителят ги беше заключил вътре.

Васили дръпна от цигарата и издиша дима през носа си.

— Е, трябва да те предупредя, че тази част няма да ти хареса.

60.

Рехабилитационният център за временно настаняване се помещаваше в невзрачна сграда до парк, използван като къмпинг за бездомници. Върху тревата произволно бяха опънати палатки.

— Не помня тук да е имало толкова много палатки — отбеляза Ярдли.

— През последните две години броят на бездомниците се увеличи — отвърна Болдуин, докато паркираше. — Не знам защо идват в Лас Вегас. Тук е адски горещо и комуналните услуги са безобразни.

Пред сградата имаше статуя на мъж в класически древногръцки стил. Носът му беше отчупен, а останалата част беше изрисувана с графити.

На вратата нямаше код и те влязоха направо. Коридорите миришеха на мухъл и бяха слабо осветени. Подът беше мръсен и застлан с тънък червен килим.

Болдуин почука на вратата на апартамент А8. Ярдли скръсти ръце на гърдите си и се облегна на отсрещната стена. Болдуин почука отново, този път по-силно. Чу се звук от плъзгане на резе и вратата се отвори. На прага застана слаб мъж с нездрав вид. Той видя Болдуин и ококори очи.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Успокой се, Ленард. Дойдох само да поговорим.

— Не искам да говоря! Казах, че искам да стоя настрана от тази история, мамка му! Затова върви по дяволите!

Болдуин сложи крак на вратата, когато Ленард се опита да я затвори, и извади пет двайсетачки от портфейла си. Ленард погледна парите, после Болдуин и след това взе банкнотите. Пусна ги да влязат.

Апартаментът беше оскъдно обзаведен и мебелите бяха само от плетена ракита. До стената имаше бюро, но нямаше книги или листове хартия, само малко марихуана, разпръсната върху плота, везни и лули.

— Е? — попита Ленард. — Какво искаш, по дяволите?

— Ленард, казвам се Джесика Ярдли и съм от Окръжната прокуратура. Помагам по случая с изчезването на Хармъни Фар.

Той се огледа нервно наоколо и запристъпя от крак на крак, без да я поглежда в очите.

— Вече казах на този тук всичко, което знам. Ако искаш да разбереш нещо, говори с него.

Ярдли се усмихна сърдечно.

— Агент Болдуин, имаш ли нещо против двамата с него да поговорим насаме?

— Да, имам — отговори Болдуин. — Няма да те оставя сама.

— Всичко е наред — каза тя. — Ленард няма да ме нарани. Виждам това. Моля те.

Болдуин погледна първо единия, после другия и отвърна:

— Ще чакам в коридора.

Вратата се затвори и Ярдли тръгна небрежно из дневната, разглеждайки малкото украшения. Иги Поп привлече вниманието ѝ. Снимката беше от концерт на живо.

— Поисках той да излезе, защото е от силите на реда. Ченге е. Аз не съм ченге.

— Какво общо има това с каквото и да било?

— Агент Болдуин ми разказа за срещата ви.

— Е, и?

— Стори ми се странно, че си се обадил и си поискал да се срещнеш с детективката, но не си споменал нищо за пари.

Ленард сви рамене.

— Помислих си, че тя ще се съгласи, ако я попитам лично.

— Но въпросът е там, че не си знаел дали тя ще носи пари в себе си, нали? Или дали няма да те арестува. Защо да рискуваш? Всеки път, когато ми се е обаждал таен информатор, първо е питал за пари, защото знае, че плащаме за точна информация. Те уговарят подробно заплащането, преди да кажат каквото и да било. — Ярдли пристъпи крачка към него. — Странно е, че ти не си проявил интерес към пари.

— И какво от това?

Ярдли пристъпи още една крачка към него, наклони глава, за да улови погледа му, и после я изправи, така че застанаха очи в очи.

— Мисля, че някой ти е казал да се обадиш, нали?

— Не.