Четвъртата картина

— Ленард, не искаш такова внимание. Повярвай ми. Не е необходимо да ти казвам всички неща, които мога да ти направя, ако не ми помогнеш. Мисля, че си достатъчно умен, за да знаеш, че ще те наблюдаваме седмици, ако не и месеци. Всичко, което правиш, всичко, което купуваш, къде ходиш, всеки път, когато отиваш или си тръгваш от работа, някой ще те наблюдава. Едно малко нарушение от твоя страна, и ще се намесим, ще отменим условната ти присъда и ще излежиш остатъка от двайсетгодишната си присъда, която имаш за продажба на наркотици.

Той преглътна и отново запристъпя от крак на крак.

— Искам да си тръгнеш. Веднага.

— Няма. Но имам предложение. Имам сто долара. Ще ти ги дам, а ти ще ми кажеш кой ти каза да се обадиш и защо. Или пак ще ми кажеш да си тръгна. И тогава ще изляза в коридора и ще кажа на агент Болдуин, че според мен ти си отвлякъл Хармъни Фар.

— Какво? Но това са глупости! Не съм направил нищо!

— Тогава го докажи. Кой ти каза да се обадиш?

Ярдли изчака малко. Настъпи тишина. Ленард не искаше да я погледне в очите, но позата му изведнъж се промени. Раменете му се прегърбиха и вече не пъчеше гърди толкова много.

— Беше… ами, един тип.

— Кой?

— Не знам кой беше — смотолеви той. — Една вечер дойде в бара. „При Хенри“. Попита ме дали искам да изкарам петстотин долара.

— За какво?

— Каза, че трябва да се обадя на едно ченге и да кажа, че съм видял един мъж с някакво изчезнало момиче. Отвърнах, че не искам да се замесвам. — Ленард погледна Ярдли, седна на канапето от плетена ракита и се втренчи в пода. — И тогава той каза, че ще ми даде хиляда.

— Ти какво направи?

— Обадих се по телефона и оставих съобщение за детективката. Мъжът каза, че трябва да се обаждам, докато тя не отговори. И дойде пак. Знаеше къде живея. Не знам как е разбрал. Но почука на вратата ми и ме накара да се обадя. Тя предложи да се срещнем и аз отказах, но мъжът рече, че трябва да го направя. — Ленард преглътна. — Дотогава се държа дружелюбно, но вече не изглеждаше любезен. Мисля, че можеше да ме нарани. Обадих се, отидох на срещата и казах каквото той ми нареди да кажа. Онези двеста долара бяха само… знам ли, да изкарам нещо допълнително.

Ярдли се замисли какво да направи. Ако му покажеше снимки на заподозрените, идентифицирането щеше да бъде компрометирано, защото не е извършено по време на очна ставка. От друга страна обаче, не можеше да чака. Хармъни Фар все още беше в неизвестност и Ярдли не знаеше още колко време ще я държи жива Палача.

Тя извади телефона си и отвори на екрана снимка на Майкъл Закари.

Виждал ли си този мъж?

— Не.

Ярдли му показа снимка на Тъкър Фар.

— С този човек ли говори?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Беше бял, но не беше този.

Ярдли се замисли.

— Видя ли каква кола караше?

— Не. Каза, че името му е Дон, това е всичко.

— Каза ли ти нещо друго?

— Не.

— А ти не попита ли?

Ленард скръсти ръце на гърдите си.

— Реших, че колкото по-малко знам, толкова по-добре. Хиляда кинта са наемът ми за два месеца.

Ярдли кимна и присви очи.

— Момичето е на четиринайсет години и е в неизвестност от няколко седмици.

— Не знаех.

— Искаш да кажеш, че не си искал да знаеш. — Ярдли отново погледна плаката. — Не мърдай оттук. До довечера ще дойде полицейски художник.

Тя излезе в коридора и разказа на Болдуин какво бе научила.

— Мамка му! Тогава или Закари има съучастник, когото не познаваме, или казва истината и няма нищо общо с всичко това. — Болдуин поклати глава. — Голяма бъркотия стана. Ако Джакс и Лю ни бяха позволили да работим по случая от самото начало, без да се намесват…

— Можеше пак да сме стигнали дотук. Не знаем. — Ярдли загриза нокътя на палеца си, докато крачеше напред-назад в коридора. — Връзката е Сарпонг. Картините не са избрани случайно. Те означават нещо, а ние не знаем какво. Ако разберем, ще открием извършителя.

— Може би. Или може би той ги е избрал именно защото знае, че ще си помислим, че означават нещо.

Ярдли продължи да крачи.

— Утре трябва отново да дадеш показания. Не мога да ти позволя.

— Разбира се, че можеш. Само разкрий това на защитата.

Тя поклати глава.

— Астър ще ни разкъса и ако Закари е замесен, ще го пуснат на свобода. Трябва да поискам отсрочка на процеса.

— Как?

— Аз ще се погрижа за това. Можеш ли да доведеш полицейски художник тук?

— Вероятно ще ми отнеме няколко часа, докато намеря някого, но да, мисля, че ще мога.

— Ще ти кажа за процеса веднага щом разбера — рече Ярдли и се обърна да си върви.

— Не дойде с твоята кола.

— Ще повикам такси.

Когато Ярдли излизаше от сградата, телефонът ѝ иззвъня. Обаждаше се Джуд Чанс.

— Здравей — каза тя. — В момента съм малко заета. Може ли да ти се обадя по-късно?

— Дължиш ми информация, Джей.

— Не следиш ли процеса? В съда имаше много журналисти, които се правеха, че не са такива.

— Не мога да се появя там. Уестън познава лицето ми много добре. Затова ми трябва нова информация. След два дни ще продам статия на „Трибюн“.

Ярдли въздъхна продължително, докато стоеше на тротоара.

— Засега неофициално.

— Добре… засега.

— Може би има свидетел. Това е всичко, което мога да ти кажа в момента.

— Свидетел е видял Палача?