Четвъртата картина

Ярдли застана в средата на стаята и после издаде звук, който Тара отначало не разпозна, защото беше крайно неуместен за ситуацията. Смях.

Васили наклони назад глава и избухна в гръмогласен смях, като сложи ръка на корема си, сякаш беше герой в анимационен филм. Когато спря, той преметна крак върху крак и отпусна ръце на стомаха си.

— Трябваше да забележа приликата — каза Васили, втренчил очи в Тара, а после се обърна към майка ѝ. — Красива си както винаги, Джесика. Мисля, че последния път, когато те видях, ти беше в моята галерия с Еди, който се опитваше да ме убеди да купя негова картина на Йосемити.

— Помня картината — спокойно каза Ярдли. — Мразех я.

— Аз също. Беше прекалено тъмна. Небето беше сиво, реката — почти черна, а дърветата бяха криво преплетени и заплашителни… — Васили взе цигарата и си дръпна. — Еди никога не виждаше тази страна на картините си. Не е ли странно какво вижда художникът в собствените си произведения и какво вижда останалият свят? Той влага цялото си същество във всяка картина, но пак е сляп да я види какво представлява всъщност.

Джесика погледна Тара.

— В каквото и да я е забъркал баща ѝ, всичко свършва сега. Вземам дъщеря си и си тръгваме.

Васили се обърна към Тара и плъзна очи по тялото ѝ.

— Дъщерята на Еди… Изумително! Предполагам, че той ти е казал къде са картините?

Тара не отговори.

Васили въздъхна и отново се обърна към майка ѝ.

— Ето какъв е проблемът, Джесика. Дъщеря ти явно ни е отровила.

Ярдли я погледна.

— Какво?

Васили вдигна рамене.

— Тя каза, че напръскала… Как я нарече? Не знам. Някаква отрова по бравата и бюрото ми. Честно казано, чувствам я по кожата си. Дъщеря ти каза, че отровата скоро ще започне да ни парализира, но че има противоотрова.

Джесика се вгледа в очите на Тара.

— Вярно ли е?

Стъписаното и ужасено изражение на майка ѝ прониза Тара. Никога не я беше виждала толкова разочарована. Тара преглътна и наведе глава.

— Тара… вярно ли е?

— Не.

— Направи ли им нещо?

— Дойдох по-рано и напръсках навсякъде с екстракт от мукуна пруриенс.

— Какво е това?

— Вид бобово растение, което причинява силен сърбеж.

Васили отново избухна в смях.

— Прах, предизвикващ сърбеж? Опита се да ми измъкнеш два милиона долара, използвайки прах за сърбеж? — Той отново се разсмя.

Ярдли го погледна и повтори:

— Вземам дъщеря си и тръгваме. Колкото до мен, това никога не се е случвало.

Васили се втренчи в нея с присвити очи през тънката сива мъгла на тютюневия дим.

— Все още искам картините.

— Не ме интересува. Вече не съм студентка по фотография, Васили. Прокурор съм от Окръжната прокуратура. Ако се опиташ да ме спреш, ще накарам ченгетата да те арестуват. Ясно ли е?

Той продължи да я гледа още малко и после кимна.

— Да тръгваме, Тара — каза Джесика.

Двете напуснаха апартамента. Майка ѝ изглеждаше спокойна и невъзмутима, но Тара забеляза, че на излизане тя не се обърна с гръб към мъжете. Щом слязоха по стълбите, Ярдли забърза към колата си и Тара я последва.

— Къде ти беше умът, по дяволите? — извика Джесика.

Доколкото си спомняше Тара, майка ѝ никога не ѝ беше повишавала тон.

Тара наведе глава и не каза нищо.

— Не мога да повярвам, че си толкова глупава! — Джесика въздъхна шумно и погледна към сградата. — Няма ли да кажеш нещо? Някаква саркастична забележка за мен?

— Не — тихо отговори Тара.

— Качвай се в проклетата кола!

— Дойдох с моята. Паркирах по-нататък на улицата.

— Тогава я вземи и се прибери право вкъщи! Право! Вкъщи!

Тара кимна.

— Добре.

Тя тръгна към колата си. Видя, че майка ѝ включи двигателя и я изчака. Тара се качи в колата си и потегли. Майка ѝ бързо подкара към кръстовището и Тара я следва една пресечка, а после лека-полека изостана и пусна няколко коли между тях. Когато беше сигурна, че за майка ѝ е трудно да я види, Тара зави надясно по странична уличка и се върна в „Ред Рок Даунс“.

Спря пред сградата, качи се на третия етаж и отвори вратата на апартамента. Мъжете все още бяха там. Чешеха се и говореха възбудено и разтревожено. Тара извади няколко малки шишенца от джобовете на суитшърта си и ги хвърли на пода близо до мъжете, които стояха и я гледаха мълчаливо.

— Не е прах, предизвикващ сърбеж — каза тя. — Изпийте това и се опитайте да не умрете.

Тара се обърна и забърза към колата си.

64.

Джесика седеше на верандата, когато Тара зави по алеята за коли и спря. Момичето се приближи до майка си и седна до нея. Двете дълго мълчаха. Тара беше пъхнала ръце в джобовете на суитшърта си. Сега изглеждаше много по-малка. Това напомни на Ярдли, че тя все още е дете.

— Откога си пишеш с него?

Тара не отговори веднага.

— От година и половина — каза след малко, — но продадох първата картина преди шест месеца. Внесох парите в сметка. Не съм ги пипала.

— Още колко продаде?

— Само две и не за много. Но той каза, че онзи човек, Васили, е голям търговец на произведения на изкуството и ще плати много за картините му. Васили ми предложи два милиона долара за три от платната му.

Джесика поклати глава.

— Защо, за бога, си помисли, че идеята е добра?

Тара преглътна и отмести поглед встрани.

— Направих го заради теб.