Четвъртата картина

— Заради мен?

Тара кимна.

— Мисля, че не си щастлива, мамо. Затова ще се местим и напускаш работа. Ти си мислиш, че напускаш, защото ти е писнало, но не си щастлива и не знаеш защо. Смяташ, че като отидеш другаде, ще бъде по-добре. Но няма да бъде. Реших, че ако не се тревожиш поне за пари, това може да ти помогне.

Джесика се пресегна и сложи ръка върху коляното на дъщеря си.

— Тара, онова, което ме прави щастлива, си ти. Ами ако ти се беше случило нещо? Помисли ли за това? Искаш да се грижиш за мен — добре. Но какво щеше да стане с мен, ако те бях изгубила? Особено по този начин. Застреляна в някакъв мръсен апартамент заради баща ти.

— Той каза, че ще е лесно и няма да се случи нищо.

Гневът, който пламна у Джесика, сякаш изгори кожата ѝ, и тя трябваше да затвори очи за малко и да вдиша дълбоко.

— Тара, погледни ме… Всичко, което ти каже този човек, е лъжа. Каквото и да мислиш, че прави, за да помогне на теб или мен, той помага само на себе си. Ако не друго, той ни използва, за да се забавлява. Не можеш да му имаш повече доверие, отколкото на една змия. Разбираш ли ме?

— Сега разбирам — каза твърдо Тара и кимна.

Джесика остана с убеждението, че дъщеря ѝ премълчава нещо, но реши да не я притиска.

— Инсталирала си проследяващо устройство на телефона ми, а? — попита Тара. — Предположих, че ще го направиш.

— Извинявай. Беше заради твоята безопасност.

Тара вдигна рамене.

— Мисля, че в момента не съм в позиция да се ядосвам, нали?

Джесика въздъхна и погледна луната, която обливаше улицата в бледа светлина. После хвана ръката на дъщеря си и каза:

— Ела.

— Къде отиваме?

— Ще си запалим огън.

* * *

Сухи съчки обграждаха картините. Бяха далеч в пустинята зад къщата им и Ярдли се огледа наоколо, за да се увери, че не вижда коли, не че някой би спрял там. Повяваше лек ветрец, който на няколко пъти угаси пламъка на запалката. Когато се запали, Джесика я доближи до мокрите картини, които бяха напръскани с течност за запалки. Купчината задимя за кратко и после избухна в пламъци.

Ярдли се отдалечи от огъня, усещайки топлината му по лицето и ръцете си, докато гледаше пламъците, без да мига. Тара застана до нея и попита:

— Знаеш ли кога съм била най-горда?

Ярдли я погледна, но не каза нищо.

— Когато ме приеха с пълна стипендия в Университета на Лас Вегас. Един от най-младите студенти, които някога са били приемани в докторска програма по математика. Разбира се, исках да го споделя с теб, но… непрекъснато си мислех: Бих искала баща ми да види това. Искаше ми се той да беше до мен, когато отворих писмото. — Тара погледна майка си. — Това беше най-страхотният момент в живота ми, а аз исках до мен да е човекът, на когото най-малко на света би му пукало. Защо мислиш, че съм го искала?

Джесика хвана ръката на дъщеря си. Нямаше отговор на въпроса ѝ. Двете се обърнаха към огъня и се загледаха, докато пламъците поглъщаха оцелелите картини на Еди Кал.

Произведенията ти са мъртви, помисли си Ярдли. Надявам се, че скоро ще ги последваш и ти, да те вземат дяволите!

65.

Тара си легна и Джесика изпрати съобщение на Кейсън. Той отговори, че му е трудно да намери полицейски художник и може би чак на сутринта ще изпратят някого да говори с Ленард.

Ярдли легна в леглото си и изпи чаша мерло, за да ѝ помогне да заспи.

Наближаваше осем сутринта, когато я събуди телефонът ѝ, включен на вибрация. Джесика не си спомняше кога е заспала, но знаеше, че е сънувала. Все още беше облечена.

— Да? — сънено отговори тя.

— Джес — тихо каза Кейсън, — ще ти изпратя един адрес и бих искал да дойдеш тук.

— Какво е станало?

— Става въпрос за Ленард. Отидох да потърся полицейски художник и когато се върнах, Ленард го нямаше. Но го намерихме, като позвънихме на мобилния му телефон.

— Къде е?

— В дървена къща на Кримзън Лейк Роуд.

66.

Ярдли стоеше по средата на улицата и гледаше дървената къща. Въртящите се сини и червени светлини на патрулните коли проблясваха в ранното утро. Съдебните медици току-що бяха пристигнали, а криминалистите вече се суетяха около къщата. От време на време Ярдли виждаше яркия блясък на светкавица на фотоапарат.

Болдуин се наведе, мина под жълтата полицейска лента и се приближи до нея. Без да каже нищо, той се обърна към къщата и двамата дълго останаха там мълчаливи.

— Съвсем точно ли? — попита Ярдли.

Болдуин кимна.

— Да. Копирал е третата картина до най-малката подробност. Искаш ли да влезеш, преди да го изнесат?

— Не. — Тя видя, че двама криминалисти влязоха в къщата, понесли неща, които приличаха на кутии за риболовни принадлежности. — Кейсън, казах само на двама души за срещата ни с Ленард.

— На кого?

— Дилън Астър и Джуд Чанс. Чанс обаче ми се обади, когато излизах от рехабилитационния център за временно настаняване, и поиска нова информация по случая. Обади се веднага щом излязох, сякаш ме е наблюдавал.

— Ще го посетя — каза Болдуин, без да откъсва очи от дървената къща.