Четвъртата картина

— Тя ще ти подейства чак след една минута. Помислих си, че искаш веднага да те отпусне.

Той се ухили.

— Правилно си помислила. — Тъкър изпусна дълга въздишка. — Имах ужасно скапан ден.

— Така ли? Какво се случи?

— Не чу ли?

Сестрата поклати глава.

— Смяната ми току-що започна.

— Ами, ще чуеш. Бях заложник на някаква болна откачалка.

— Наистина ли?

— Да. Измъкнах се, като му сритах задника. Извади късмет, че не го убих. Ох!

— Извинявай. Вените ти се намират трудно.

Тъкър почувства топлината на мазната течност в ръката си, която бавно плъзна нагоре по рамото му. Главата му се замая, но не се унесе веднага, както му харесваше, че става с болкоуспокояващите.

— Сигурна ли си, че ми сложи достатъчно?

— Защо, не усещаш ли?

— Различно е от друг път.

Сестрата придърпа един стол и седна до леглото.

— Това лекарство е интересно. Ще усещаш всичко и ще останеш буден, но нито един твой мускул няма да може да реагира.

— Какво?

Тя си пое дълбоко дъх и се вгледа в очите му.

— Не ти ли се струвам позната, Тъкър? Не ме ли помниш?

— Трябва ли?

— Ами, бях на четиринайсет и носех риза на розови и бели райета. Сега сещаш ли се?

— Мм, хей, чувствам се странно. Може би трябва да повикаме доктора.

Сестрата стана.

— Всички ще са заети известно време.

Той отвори уста и осъзна, че от нея не излиза нито дума.

— А, да, няма да можеш да говориш. Вероятно така е по-добре. Аз би трябвало да говоря, не мислиш ли?

Сестрата извади телефон и отвори на екрана снимка. Картина. Същата картина, която беше видял в онова мазе.

Тъкър се опита да се бори, да сграбчи жената, да скочи от леглото, да изкрещи… но тялото му не помръдваше.

— Ти ме държа в онова мазе месеци наред. Държа ли толкова дълго някое от другите момичета? Питах се всеки ден. Знаех, че все някога ще ме убиеш и мисля, че това беше най-лошото. Щом се появеше, аз си казвах: Днес е денят. Днес ще умра. — Тя въздъхна и стана. Приближи се до умивалника и извади някакви инструменти от джобовете на престилката си. Скалпели, кожена връв и игла с големината на джобно ножче.

— Ще извадя органите ти, Тъкър. Един по един. Ти ще останеш жив през цялото време, защото последно ще извадя сърцето ти. Ще зашия устата ти, но ще оставя очите ти. Искам да видиш всичко. Да видиш как го правя. Чак преди да извадя сърцето ти, ще зашия очите ти. Но щом го извадя, мозъкът ти ще продължи да работи още шест минути. През тези шест минути ще те подложа на такава болка и ужас, каквато ти си причинил на всички момичета. И през цялото време няма да можеш да пищиш, нито да помръднеш. Не мога да си представя по-лош начин да умреш, а ти?

Тъкър отново се опита да изкрещи, но от устата му не излезе нито звук. Очите му пареха, защото не можеше да мигне. Само гърдите му се повдигаха и спускаха, докато дишаше, и кръвта течеше във вените му. Нищо друго не помръдваше. Никога досега не беше усещал тялото си така. Никога не беше чувал сърцето си да бие толкова шумно.

Сестрата вдигна един скалпел.

— Готов ли си? Добре, да започваме.

78.

Ашли се обади на Болдуин към пет сутринта. Той пък се обади на Гарет, който му разказа какво са докладвали помощник-шерифите, отишли първи на мястото.

— Лоша работа, Кейсън — каза той по телефона. — Не бях виждал такова чудо.

Болдуин си облече набързо панталон и спортно сако. Болницата беше на един час път от дома му.

Няколко помощник-шерифи се разхождаха пред входа на спешното отделение. Гарет беше във фоайето. Без да пророни нито дума, той поведе Болдуин към болничната стая.

Криминалистите вече бяха там. Един излезе с фотоапарат. Беше пребледнял и се потеше, сякаш всеки момент щеше да повърне. Болдуин мина покрай него, влезе в стаята и се вцепени.

Навсякъде имаше кръв. По пода, на стените, дори на тавана. Трупът на Тъкър Фар лежеше в леглото, в гротескна карикатура на нещо, което някога е било човешко същество. Органите му бяха внимателно наредени върху плота до умивалника. Очите и устата му бяха зашити с дебела кожена връв. Голяма част от кожата му беше одрана, а торсът беше разрязан и ребрата бяха разтворени.

Четвъртата картина.

— Убиецът, изглежда, е завършил серията — отбеляза Гарет. — Ще притисна Чанс и ще разбера кой е съучастникът му.

Болдуин не беше в състояние да говори, нито да откъсне очи от трупа. Тялото изглеждаше нереално — приличаше по-скоро на нещо като къща, обитавана от духове на Хелоуин. Пластмаса, гума и боя.

— Не е необходимо. Знам кой го е направил.

— Кой?

Болдуин се замисли за последния си разговор с Ярдли и отказа ѝ да му каже къде отива и защо бърза толкова. Тя се надяваше да завари Анджела Ривър, преди да е заминала.

Той поклати глава.

— Вече няма значение — каза Болдуин, без да откъсва очи от трупа. — Тя е заминала.

* * *

Болдуин седеше в колата си в парка близо до сградата на ФБР със снимката на Хармъни в ръка. Тя се усмихваше и на няколко пъти той се беше питал за какво си е мислела. Дали усмивката ѝ е била искрена, или е трябвало да се преструва, защото е знаела, че после ще трябва да се върне у дома при Тъкър и повече няма да може да се усмихва истински.