Четвъртата картина

Болдуин видя шефа си Ашли, който тичаше по тротоара около парка, остави снимката на предната седалка и слезе от колата. Отначало Ашли не го забеляза, но после го видя и спря. По яката на синия му анцуг имаше потни петна, също и под мишниците и Ашли пухтеше тежко. Той сложи ръце на кръста си и попита:

— Случило ли се е нещо?

Болдуин пъхна ръце в джобовете си, докато гледаше детската площадка в далечината и децата, които играеха там.

— Искам да се преместя в отдел „Престъпления срещу деца“.

— Какво?

— Съгласен съм да ме прехвърлиш от отдел „Поведенчески анализ“, но не искам повече тъпи задачи. Искам в „Престъпления срещу деца“.

Ашли се втренчи в него.

— Защо го искаш, по дяволите? Никой не иска да ходи там, вкарват ги насила. Това е все едно да ти дадат някаква скапана работа, вместо да получиш повишение.

— Така е. Ами, имам си причини.

Ашли се изплю на тротоара.

— Сигурен ли си, че ще се справиш? Там нещата не са така, както ти си ги представяш. Там ще оставиш част от себе си.

Болдуин наведе глава и отново погледна децата в далечината.

— Вече оставих.

Ашли си пое дъх два пъти и рече:

— Щом си сигурен, имаш работата.

— И повече никакви финансови престъпления?

Ашли поклати глава.

— Не, но не забравяй, че ти поиска, агент Болдуин. Както казват, внимавай какво си пожелаваш.

* * *

Следобед Болдуин спря пред къщата. Почука на вратата и зачака. Знаеше, че тя си е у тях. Колата ѝ беше на алеята отпред — беше я оставила отключена, а той няколко пъти я беше умолявал да не го прави. Хората научаваха някои уроци по трудния начин.

В този момент Болдуин получи съобщение от Кристън Рийс. Случаят приключи. Искаш ли да изпием по бира или… може би да вечеряме?

Той се усмихна, но преди да отговори, чу, че вратата се отключва.

Вратата се отвори. На прага застана Скарлет. И двамата не казаха нито дума.

След малко Болдуин рече:

— Здравей.

Скарлет се поколеба, но отвърна:

— Здравей.

Той бавно протегна ръка и я сложи върху корема ѝ. Прокара пръсти по него и си представи бебето вътре… неговото дете.

— Не знам какъв баща ще бъда, нито дали ни е писано да сме заедно, но искам да опитам. Искам да се опитам да съм до детето си.

Скарлет се вгледа в него за кратко и после отвори широко вратата. Болдуин влезе и Скарлет затвори вратата след него.

79.

Тара беше облякла рокля за първи път в живота си. Не беше ходила в луксозни ресторанти, нито на изискани светски събития и не беше имала причина да се облича така. Чувстваше дрехата някак чужда, като костюм за Хелоуин и също толкова неудобна.

Тя се погледна в огледалото за обратно виждане и се стъписа, като видя колко по-голяма може да изглежда. Или просто вече изглеждаше така? Запита се дали стресът може да те състари също толкова бързо, колкото времето.

Тара избърса с кърпичка малко червило от ъгълчето на устата си и после слезе от колата.

Днес в затвора беше тихо. Само един посетител чакаше в чакалнята за посетители. Надзирателят на входа вече познаваше Тара. Той я записа, без да провери личната ѝ карта, и я попита как е днес. Беше по-млад от повечето надзиратели и хубав, с гарвановочерна коса. На табелката с името му пишеше Итън. Той разказа на Тара за някакъв нов филм, който искал да гледа, и ѝ предложи да отидат на кино. Тя отговори, че ще си помисли.

Днес металният стол беше топъл и Тара се запита дали някой друг не е седял там преди нея. Не видя никой да излиза.

Доведоха баща ѝ. Той седна. Надзирателят излезе от стаята. Плексигласовата преграда беше наскоро почистена и Тара виждаше ясно баща си — оттенъка на очите му, бръчките около устата и блясъка на косата му. Очертанията на челюстта му бяха ъгловати, сякаш нарисувани с изключителната прецизност на художник. Той ѝ се усмихна и бузите му не се дръпнаха нагоре напосоки като на другите хора, а сякаш се раздвижиха под ъгъл: всяка част от тях се намираше в идеално съотношение с останалите.

Той примига бавно и притвори очи.

— Как е скъпият ми приятел Васили?

— Не изглеждаше много здрав. Когато малко се ядоса, лицето му чак почервеня. Мисля, че има високо кръвно.

— Професията му е стресираща.

Тара кимна и се втренчи в баща си.

— Ти знаеше ли, че ще се опита да ме убие, или само си предполагал, че това ще се случи?

— Щях ли да те пратя при него, ако знаех?

Тя издиша през носа си.

— Това беше моята мишка и трябваше аз да я разрежа на части. Ти искаше да я убия, за да ми покажеш, че с теб сме еднакви.

— И уби ли я?

— Не. — Тара скръсти ръце на гърдите си. — С него имаше още трима мъже, които не изглеждаха никак дружелюбни. Ами ако той ме беше убил?

— Знаех, че няма да го направи.

— Няма как да си знаел.

Еди Кал се ухили.

— Знаех.

Тя се вторачи в него мълчаливо. Запита се какво вижда майка ѝ, когато го гледа. Вижда ли красотата му, или вижда извратения, объркан човек, когото Тара виждаше сега? Плевел, който се беше маскирал като цвете, но цветето беше повехнало и изсъхнало.