Четвъртата картина

— Бизнесът е и мой, Дилън. Мечтая си за собствена адвокатска кантора, още откакто бях в групата по дебати в гимназията. Ако не успея, не знам какво ще правя. Не искам да работя за друг. А и да имах желание, ако искаш, вярвай, но симпатягите в големите кантори не се надпреварват да наемат трийсет и пет годишни лесбийки с криминални досиета.

— Хей, онзи тип си е заслужавал бутилката по главата. Вината не е била твоя. И няма да се наложи да ходиш в други кантори. Обещавам. Само ни дай време. Ще сритаме няколко задника и ще спечелим слава. После е въпрос на време мълвата да се разпространи.

— Вбесява ме и още нещо. Ти си десет пъти по-добър адвокат от онези смешници, а те са по телевизията и получават договори за стотици хиляди долари. Ти заслужаваш това, не те.

Астър се подсмихна.

— Израснах в тясна каравана с майка си и сестра си. Всяка сутрин благодаря на бога за живота, който имам, и за онова, което съм постигнал. Имам покрив над главата си, дрехи, достатъчно храна и малко пари в края на месеца. Чувствам се благословен.

— Много си мил. Защо винаги задниците преуспяват в бизнеса?

Телефонът на Ричи започна да вибрира. Тя погледна екрана и отговори:

— Ало?

Астър се облегна назад в сепарето и отпи от безалкохолното си. Спомни си, че като малък ходеше в бакалиите и смесваше по малко от всеки вид безалкохолни в нещо, което наричаше студен чай „Лонг Айланд“, защото беше чул майка си да казва, че това е любимото ѝ питие. На единайсет години, това му се струваше най-страхотното питие на света. Зачуди се дали сега, на двайсет и осем, това няма да го накара да се задави.

— Идваме веднага — каза по телефона Ричи.

— Кой беше?

— Били от ареста. Няма да познаеш кого са задържали.

— Кого?

— Палача от Кримзън Лейк.

— Какво?

— Да отиваме бързо, преди да го е отмъкнал някой друг.

* * *

Ричи караше джипа, а Астър гледаше през прозореца. Медийното внимание към един такъв съдебен процес означаваше, че ще бъде подробно отразяван в национален, а може би и международен ефир. Това означаваше, че ще има интервюта с адвокатите, статии, обсъждания по телевизията и може би договор за написване на книга след това. По-малките кантори и самостоятелните адвокати плащаха на надзирателите в арестите да ги уведомят, когато задържат някого като Палача.

— Сигурен ли си, че трябва да го защитаваме безплатно? — попита Ричи и профуча на жълт светофар.

— Да.

— Сигурно има пари. Нали е лекар.

— Трябва да поемем случая. Парите не ме интересуват. И карай по-бавно. Няма да ми е приятно да умра точно преди да стана богат.

— Тези дела са един тон работа, Дилън. След края на процеса може всички да забравят за него, а и да не ни донесе нови дела.

— Или пък да ни направи известни и да ни наеме Ту Чейнс. — Астър я погледна. — Той е известен рапър.

— Знам кой е, глупчо.

— Ту Чейнс не пее за камиони и коне, затова си помислих, че не си чувала за него.

— Хей, кънтри музиката е най-популярната в Америка. Ти си много странен, че не слушаш такава музика.

Арестът на окръг Кларк представляваше модерна сграда от стъкло и стомана и приличаше по-скоро на шикозна офис сграда, отколкото на затвор. Дизайнът трябваше да разсее чувството на тревожност, което биха изпитали жителите на квартала със затвора, в който се намираше. Гневът постепенно щеше да затихне, щом хората успееха да забравят, че това е арест, понеже изобщо не приличаше на такъв. Коридорите бяха бели и на Астър му се стори, че се намира в стерилна болница.

Платиха, за да паркират близо до входа, и бързо влязоха. Вътре огледаха помощник-шерифите в приемната и видяха познатото овално лице на Били в края на редицата.

— Били, идвал ли е някой при… Как му беше името, Лил? — попита Астър.

— Майкъл Закари.

— Идвал ли е някой при него?

— Вие сте първите.

— Супер.

Били погледна помощник-полицая до него, който помагаше на един посетител, и прошепна:

— Двеста кинта.

— Какво? Обикновено ти давам петдесет.

— Този случай ще вдигне голям шум. За малко не арестувахме група репортери, които се опитваха да влязат и да го интервюират. Ще го показват по телевизията.

Астър забарабани с пръсти по бюрото, като не откъсваше поглед от Били.

— Сто.

— Двеста. — Били отново хвърли поглед към помощник-шерифа до него. — По-добре побързайте. Чух, че Стивън Смит иска да говори с него. Той има най-малко пет билборда. Помисли си още колко ще има, ако стане адвокат на Палача от Кримзън Лейк.

— Добре, бъди гаден. Двеста. Но ме вкарай вътре веднага.

След като ги претърсиха и минаха през детекторите за метал, Ричи и Астър получиха пропуски на посетители. Насочиха ги към Блок В на петия етаж, където затваряха нарушители, за които се смяташе, че представляват опасност за себе си или за околните.

Един едър помощник-шериф с татуировка, която надничаше над яката на ризата му, ги заведе до килията. Плъзгащата врата изскърца, докато се отваряше. Решетките бяха сиви и изпъстрени с ръжда в двата края. Майкъл Закари седеше на леглото.