Декамерон

Гисип останал в Атина, където почти всички се отнасяли към него с голямо презрение; след известно време, вследствие някакви вътрешни разпри, той и целият му род били изгонени от Атина, а той, беден и нещастен, бил осъден на вечно изгнание. И така, след като не само обеднял, ами стигнал до просяшка тояга, Гисип все пак успял да отиде в Рим, за да види дали Тит ще си спомни за него; като научил, че Тит е жив и се ползува с уважението на всички римляни и като му казали къде живее, Гисип застанал пред дома му и го дочакал, докато оня се прибере; поради нищетата, в която бил изпаднал, Гисип не се осмелявал да го заговори, но се надявал, че щом го зърне, Тит ще го познае и ще го повика при себе си. Обаче станало така, че Тит минал край него, без да го познае, а Гисип си помислил, че Тит го е видял и се е отвратил от вида му; затова, като си припомнил какво бил направил за Тит, Гисип се изпълнил с възмущение, отчаял се и си тръгнал; понеже било вече късно и бил гладен, а нямал пари, той тръгнал напосоки, предпочитайки смъртта пред всичко друго; така стигнал до един пущинак край града, видял една пещера, вмъкнал се вътре, за да прекара там нощта, проснал се на голата земя така както бил в дрипите си, и заспал, изнурен от дългите страдания.

Призори в пещерата дошли двама души, които през нощта били отишли да крадат, а сега влезли тук, за да си поделят плячката; по едно време те се скарали и тоя, дето бил по-силен, убил другия и си отишъл; Гисип чул и видял всичко и решил, че е намерил най-после пътя към смъртта, която толкова много желаел, без да се налага да слага сам край на живота си; затова той не си тръгнал, а изчакал стражите на съда, които, като узнали за станалото, нахълтали в пещерата, нахвърлили се яростно върху Гисип и го отвели със себе си. При разпита той заявил, че е извършил убийството, но после нямало как да излезе от пещерата, затова преторът, който се казвал Марк Варон, заповядал да го разпънат на кръст според тогавашния обичай.

В същото време в преторията случайно пристигнал и Тит; щом погледнал в лицето нещастния осъден и научил за какво са го осъдили, той познал Гисип, останал много учуден от нещастната му съдба и от начина, по който е попаднал там; и понеже изгарял от желание да му помогне, а не виждал как иначе може да го стори, освен да обвини себе си и с това да оправдае него, Тит се хвърлил към претора и викнал: „Марк Вароне, оправдай клетия човек, когото си осъдил, защото той е невинен! Аз обидих боговете с моята вина, убивайки тоя, когото твоите стражи тази сутрин намериха мъртъв, и не искам да ги оскърбя отново със смъртта на още един невинен.“

Варон останал удивен, пък и му било много неприятно, загдето цялата претория чула всичко, но понеже неговата чест не му позволявала да не изпълни повелята на законите, той заповядал да върнат Гисип и после му казал в присъствието на Тит: „Ти луд ли си, та без да те изтезават, призна, че си извършил нещо, което не си сторил, нали от това зависеше животът ти? Призна, че нощес си убил човек, а ето че сега дойде тоя и твърди, че не ти, ами той бил извършил убийството.“

Гисип се обърнал, видял, че тоя, за когото ставало дума, е Тит и разбрал много добре, че е постъпил така, за да го спаси, като благодарност за услугата, която той бил му сторил някога. Поради това Гисип се трогнал, разплакал се и казал: „Вароне, аз наистина съм извършил убийството, а състраданието на Тит идва твърде късно, за да ме спаси.“ Тит от своя страна настоял: „Преторе, ти виждаш, че тоя човек е чужденец; при това е бил заловен при убития без всякакво оръжие; сам можеш да видиш, че нищетата му го е накарала да търси смъртта, затова освободи го, а мен накажи, защото го заслужавам.“

Варон продължавал да се чуди на настойчивите молби и на двамата и понеже предполагал, че никой от тях не е извършил престъплението, започнал да обмисля как да ги оправдае; не щеш ли, тъкмо в тоя миг се появил някакъв младеж, на име Публий Амбуст, един нещастник, известен на всички римляни като пладнешки разбойник, който действително бил извършил убийството и знаел, че нито един от тия двама не бил виновен за станалото, в което всеки от тях се самообвинявал; тяхната невинност предизвикала у него такава голяма жалост, че подтикван от нея, той се приближил до Варон и му рекъл: „Преторе, моята орис ме принуждава да се намеся, за да разреша трудния спор между тия двама люде; аз не знам кой Бог ме кара и подтиква отвътре да ти призная моя грях, но знай, че никой от тях не е виновен за това, за което всеки един обвинява себе си. Аз убих оня човек днес призори, а тоя нещастник видях да спи там, докато деляхме плячката от кражбата заедно с оногова, когото после умъртвих. Тит не се нуждае от моето оправдание — неговото име е достатъчно известно, за да бъде способен на такова деяние. И така, освободи ги, а на мен наложи наказанието, което постановяват законите.“