Диктаторите

Цезар както в политиката и във войната, така и в любовта, не се спирал пред нищо. Осквернявал брачното ложе на най-известните жени в Рим и Галия. Майката на Брут, жената на Помпей, била негова любовница. „Той е бил неизбежният виновник за всички разводи сред римската аристокрация — казва историкът Оман. — И когато четем списъка на жените, чиито имена са били споменати заедно с неговото по съдилищата и салоните на онова време, не можем да не се изумим от нравственото падение на римското общество, оставило Цезар да остарее, без да го убие. И действително, трябва да се счита за истинско чудо фактът, че се е отървал и не е бил намерен някоя нощ в някоя тясна уличка на Рим с кама в гърба!“

Тези неща са само малка част от всичко онова, което са говорели противниците му, негови съвременници, и което споменават за него древните историци. Но безнравствеността на Цезар не е безнравственост на една отделна личност, а особеност на цяло едно общество, която по-късно ще стане още по-открита. С други думи, Цезар не се е различавал от другите, само че на висотата, на която той стои, пороците личат много повече, отколкото при другите, които стоят по-ниско от него.

Само един порок нямал. Не пиел. И както отбелязва Светоний, Цезар бил единственият мъж, който е управлявал света, без да бъде пиян.

МАРК АНТОНИЙ „ПОТОМЪКЪТ НА ХЕРКУЛЕС“ 80–30 г. пр.н.е.

Марк Антоний, наричан още Херкулес, прелестният и нежен Дионисий, големият военачалник, но и „разпасан звяр по душа“, могъщ борец, но и любимец на жените, би могъл да наследи Цезар и да даде друга насока на историята на света, ако недостатъците му не са били по-големи от качествата му. Той е един от най-типичните представители на развратния Рим.

Ето как Плутарх ни описва този източен монарх варварин, когото Цицерон нарича „пехливанин и касапин“: „Имаше приветливо и изразяващо достойнство лице. Червената му брада, високото му чело и орловият нос му придаваха много мъжествен вид. Приличаше на статуите на Херкулес и се обличаше като него: носеше пристегнат с пояс хитон, който му стигаше до коленете, отстрани висеше дълъг нож, а на раменете си мяташе дебел плащ, когато се показваше пред тълпите. Мъчеше се с външния си вид да потвърди старото предание, че е потомък на Херкулес, както пък Цезар бил уж потомък на Афродита.“

Великите римляни, които управлявали света, били потомци на богове, и накрая самите те също ставали богове, с храмове и жреци. Антоний, който бил потомък на Херкулес, станал жрец на Цезар, а в Гърция се провъзгласил за прелестния и нежен Дионисий.

Този човек бил като Цезар, личност, изтъкана от крайни противоречия, но с тази разлика, че му липсвала воля да се обуздава. Бил е роб на страстите и чувствата си. Способен бил да понася всякакви лишения и физически несгоди, особено глад, да прояви храброст, енергичност и рядък военен талант, обаче обикновено се отдавал на леност, отпуснатост и сладострастие, които го превърнали от господар на света в играчка в ръцете на жените и шутовете. Бил изключителен демагог. С приветливостта, разточителността и гуляите си, заедно с войниците и хора от народа, съумявал да спечели обичта им. Имал онова самохвалство и онази театрална надутост в приказките си, а също така и навика да казва и да прави дебелашки шеги, които се харесват на тълпите. Но преди всичко щедростта му към войниците поставила основите на политическата му мощ. Обичал да пръска безгрижно парите, които вземал в заем или обирал от победените. Веднъж заповядал на ковчежника си да даде на някакъв негов приятел един милион сестерции „в заем“… Ковчежникът се изплашил. И за да покаже каква огромна сума представлявало това, подарена при туй с такава лекота, той струпал накуп монетите, та Антоний, като ги види, да се стресне. Ала когато видял купа, Антоний разбрал замислите на ковчежника си и му казал:

— Толкова малко нещо ли представлява един милион сестерции. Сложи тогава още един!

Стилът на речите му бил такъв, какъвто бил и животът му — пищен, разточителен, показен. Още преди да стане азиатски монарх, служел си, както ни осведомява Плутарх, с онази „азиатска“ маниерност на речите, която била много на мода по онова време. Този стил приличал много на „собствения му живот, който бил изпълнен със самохвалство, високомерие, празна показност и анормално честолюбие“.

Докато бил жив Цезар, Антоний бил дясната му ръка. В битката при Фарсала (48 г. пр.н.е.), където се решила съдбата на света между Цезар и Помпей, Цезар запазил за себе си командуването на десния фланг, а левия поверил на Антоний. В битката при Филипи (42 г. пр.н.е.), където съдбата на света се решавала този път между Антоний и Октавиан, от една страна, и убийците на Цезар, Брут и Касий, от друга, Антоний поел сам ръководството, защото Октавиан бил болен. И победил. Антоний умеел да побеждава, но не умеел да се възползува от плодовете на победите си. Във военното изкуство той се проявил като един от най-добрите специалисти в обходните движения и в нападенията в тила на врага.