Дневникът на пирата

Почти в същия миг дълбокобойното оръдие на нашия кораб изрева в отговор и когато се добрахме до палубата на „Страшни“, намерихме я очистена за бой, а моряците, съблечени до кръста, трескаво обслужваха оръдията. Междувременно котвата бе вдигната и корабът вече набираше скорост. Тъй като се бяхме закотвили близо до входа на залива, имахме отлична възможност да се измъкнем и да се отдалечим бързо, стига някой злополучен изстрел да не свалеше някоя от мачтите ни.

Първата ми работа, щом стъпих на палубата и поех командуването, беше да се разпоредя да окажат помощ на Дългия Джон. Като съзрях Веселушко Прайс, който носеше барут за едно от оръдията, аз му заповядах да вземе двама души и да пренесат помощника в каютата му. След това трябваше да намери корабния „касапин“ и да го заведе да се погрижи за ранения.

Като поверих командуването на палубата на новоназначения втори помощник, някой си на име Черния Джим, аз побързах да сляза в каютата на Едноокия, където го заварих крайно развълнуван.

— Какво се случи? Мъртъв ли е Даго? — избъбри той, когато влязох в каютата му.

— Не, аз също не съм мъртъв, за което нямате голяма заслуга — отговорих рязко, забравил във възмущението си, че той има власт над мен. — Виждам, че раните ви като по чудо са заздравели. Много доблестно беше от ваша страна да ме пратите със задача, която нямахте смелост да изпълните сам.

— Глупак! — отвърна той. — Аз те използувах така, както използувам и всички останали, от които имам нужда. Сега по-добре си затваряй устата, иначе ще постъпя с теб по същия начин, както съм постъпвал с други, които вече са си изиграли ролята. Помни, че занапред ти си Бърт Дебнъм. И забрави тая работа, иначе ще послужиш за храна на рибите. А сега аз се качвам горе. Свали дегизировката си и напусни колкото е възможно по-скоро каютата ми.

Гняв се надигна в гърдите ми и забравил всякаква опасност, аз направих една крачка към него със стиснати юмруци и готови за удар ръце. С жесток смях капитан Грим грабна един пистолет от стената и го насочи към стомаха ми. „Луд ли си?“ — запита той и разбрах, че ако се приближа повече, ще подпиша смъртната си присъда. Подтискайки доколкото можех гнева си, аз се спрях, разтворих юмруци и ръцете ми увиснаха безпомощно отстрани.

— Дойде ти умът в главата — усмихна се капитанът подигравателно, без да престава да се цели с пистолета си в мен. — А сега се преоблечи възможно най-бързо.

Не ми оставаше нищо друго, освен да се подчиня и скоро се освободих от мокрите дрехи и махнах превръзката от окото си. В това време канонадата продължаваше, но доколкото можех да разбера, „Страшни“ не понасяше особено тежки щети. Бързах да изскоча на палубата, за да видя как стоят нещата. Исках да узная дали Веселушко Прайс и Лен Григс са още живи и здрави, защото не можех да допусна да загубя когото и да било от малцината приятели, които имах на този кораб.

— А сега, Дебнъм — каза Едноокия свирепо, след като се преоблякох, — забрави, че си се представял някога за капитан Грим. Ако чуя да се шушука, че си се разбъбрил, ще отидеш зад борда с една доза олово в теб, за да млъкне завинаги езикът ти.

— Това ли е вашата благодарност…? — подзех аз.

— Благодарност ли? За какво трябва да ти благодаря? Ти си само маша, с която си послужих, докато се изхаби. Ако беше убил Даго, можеше да те възнаградя, ала ти се провали. Благодари на късмета си, че те оставям жив, и то като знаеш една моя тайна. А сега бързо горе на палубата!

Пистолетът, който държеше, беше достатъчно убедителен и аз се заизкачвах пъргаво по стъпалата към палубата. Видях, че „Страшни“ тъкмо заобикаля скалите, които обграждаха от двете страни входа към залива. Още няколко минути и той щеше да се загуби от кръгозора на другите пиратски кораби.

Артилеристите продължаваха да работят усърдно с оръдията си, с намерение да пратят един прощален залп. Неприятелските артилеристи също не бяха стояли със скръстени ръце, както показваха ясно някои съборени части от съоръженията и дупките, пробити на две места в палубата. Все пак загубите ни в жива сила бяха малки и хората ликуваха, че са се избавили толкова лесно от опасността.

— Къде се губиш, Бърт? — чух глас до себе си. — Дирих те из целия кораб. Вече се страхувах, че си бил в екипажа на лодката, която закара Едноокия до „Нападател“, и са те оставили там. Горките хорица, май скоро ще станат храна на рибите.

— Не, Веселушко, не бях с гребците на Едноокия — отговорих аз, — а преписвах дневника му. Но вече свърших тази работа.

Двамата стояхме един до друг и гледахме назад към „Нападател“, докато нашият кораб се плъзгаше бързо към изхода на залива.

— Какво е това? — запита внезапно Веселушко, като ме стисна за ръката. Погледът ми проследи сочещия му пръст и видях извиващото се тяло на някакъв човек, когото мъкнеха към върха на мачтата.

— Май са го вързали за крака — каза Веселушко.

— Точно така — отвърнах мрачно, защото знаех, че Белязаното лице плаща за предателството си. Ако не беше ми помогнал Дългия Джон, може би аз също щях да се гърча заедно с него в танца на смъртта.