Дневникът на пирата

Преди вятърът да се засили, падна мрак и след няколко изстрела наслуки, които не ни причиниха никаква вреда, оръдейният огън от „Нападател“ престана. Избавени от ужаса на тази бомбардировка, на която не можеха да отвърнат както подобава, пиратите от „Страшни“ изпълзяха от скривалищата си и под ръководството на Дългия Джон разчистиха останалите отломки.

Точно посред тази работа дърводелецът изскочи на палубата и развълнувано изрече новината си пред целия кораб:

— Потъваме. Водата нахлува през десетина пробойни от гюлета! „Страшни“ ще отиде на дъното след по-малко от час.

Моряците оставиха работата си и наобиколила уплашения човек. Лицата им, които едва се мержелееха в мрака, бяха изопнати и посърнали — хората чакаха някой да ги поведе.

— Към помпите! — заповяда Едноокия. — Ще запушим набързо няколкото пробойни. Залавяйте се, момчета!

Но преди хората да успеят да се помръднат, гласът на дърводелеца ги опря.

— Какви помпи — извика той презрително, — когато водата се вдига с една стъпка в минута! Ще ви трябват сто помпи, за да можете да спасите този кораб.

— Ти си луд — отвърна Едноокия. — Това е единствената ни възможност. Хайде, момчета, на работа…

— Ами лодките? — долетя от мрака глас, който, ми се стори гласа на Сондърс Тъмния.

Викът му бе подет разпалено. „Към лодките! Към лодките!“ — и моряците се втурнаха към двете лодки, които бяха оцелели от неотдавнашната канонада на „Нападател“.

— Не питайте лодките, глупаци такива! — изкомандува капитанът, вадейки чифт пистолети. — Първият, който посегне да ги спусне, ще умре. Какъв шанс ще имаме в лодките, когато корабът на Даго чака да ни спипа? Изтичай долу, Дълги Джон, да провериш доколко верни са приказките на тоя страхлив глупак.

— Казвам ви, че потъваме бързо — промърмори дърводелецът навъсено.

— Няма да доживееш да се удавиш, ако не мълчиш, хубостнико — рече Едноокия. — А сега, момчета, ще почакаме Дългия Джон да се върне да ни докладва. Ако корабът потъва бързо, както казва тук Треската, ще се прехвърлим в лодките, макар че нямам представа към каква земя ще се насочим.

Дългия Джон се появи скоро, като угаси фенера си, преди да стъпи на палубата, от страх да не издаде разположението ни на „Нападател“.

— Чиста истина си е, сър — увери той капитана. — Ние течем като решето и най-много след един час корабът ще потъне. Най-добре да се качваме на лодките веднага.

— Добре, ще се качим — реши Едноокия, преди хората да се втурнат отново, за да ги спуснат, — но първо да ги запасим с провизии. Ти, Дълги Джон, се погрижи за първата, а ти, Черни Джим, за втората. Не се паникьосвайте, глупаци такива! Разполагате с един час, докато дойде време да се отблъснем от кораба.

Спокойствието му оказа нужното въздействие и под надзора на помощннк-капитаните лодките бяха натоварени с хранителни припаси и вода. Тъкмо когато се канех да помогна на Дългия Джон в работата му, пиратският капитан ме улови за ръката.

— Днес, когато ти дойде в каютата ми, загубих самообладание — каза той. — Твърдението ти, че съм те пратил нарочно в смъртоносен капан, не беше вярно и ме ядоса. Постарай се да забравиш това. Аз имах основателна причина да се преструвам на ранен.

Нито за миг не му повярвах, защото коварството му беше твърде очебийно. Но сметнах за неблагоразумно да му кажа, че се досещам за лъжата му. Вместо това заявих, че съм съгласен да забравя спречкването ни.

— Това е хубаво, Бърт Дебнъм — рече той. — А сега ела с мен в каютата ми. Имам една работа, за която ми е нужна помощ.

Подозирайки измама и готов за нея, аз тръгнах надолу подир пирата. Но подозренията ми не се оправдаха, поне в този случай. Капитанът посочи един здрав, обкован с пиринчени обръчи сандък в ъгъла на каютата си и ми заповяда да му помогна да го изнесем на палубата.

— Плодът на моя труд — забеляза той шеговито. — Много прекрасни кораби съм превземал и съм ограбвал, за да събера това съкровище, което би било достатъчно, за да откупя половината крале в Европа. Карай нашия занаят и не харчи на брега всичко, което придобиваш, и някой ден можеш да имаш толкова, колкото имам аз.

Двамата изнесохме тежкия сандък на палубата. Заварихме лодките почти готови и след десетина минути те бяха спуснати в леко развълнуваното море. Сандъкът на капитана бе сложен на кърмата на по-голямата лодка, самият той се плъзна по въже към лодката и седна върху него.

— Не забравяйте и най-малката торбичка гвинеи, която сте скътали, юнаци мои — напомни той на екипажа.

Почти всеки донесе в лодката свое малко вързопче, както и оръжията си, и тогава по заповед на Едноокия се отблъснахме от кораба.

Бяхме общо трийсетина души. В капитанската лодка се намирахме аз, Веселушко Прайс, Лен Григс и десетина други, между които и отмъстителният Сондърс Тъмния.

— Гребете полека, момчета — каза тихо капитанът. — Вахтените на борда на „Нападател“ не бива да ни чуят.