Дневникът на пирата

Междувременно новият ни кораб трябваше да се прегледа основно и съкровищата му да се извадят наяве. „Нападател“ — мисля, че вече казах това — беше по-голям плавателен съд от „Страшни“ и по-тежко въоръжен. Той плаваше като безплътен и очите ми светнаха от радост, като забелязах колко леко пори вълните и как носът му подскача ту нагоре, ту надолу.

Пиратите, или поне повечето от тях, се интересуваха преди всичко от плячката, която смятаха, че е струпана под люковете. На онези десетина души, бившата вахта на борда на „Нападател“, които стояха натикани под люковете, бе заповядано да се качат на палубата. Те дойдоха много страхливо, тъй като очакваха да се отнесем към тях по същия начин, както самите те се бяха отнасяли толкова често към падналите в ръцете им пленници. Ала Едноокия имаше голяма нужда от хора. Той обеща на пленниците да пощади живота им, ако се присъединят към неговата шайка и се отрекат от Даго, плюс дял от цялата плячка, заграбена в бъдеще.

— Ще ни оставите ли малкото, което вече имаме? — попита един по-дързък от другите. Капитан Грим го прониза с поглед.

— Не разбираш ли, дървеняк такъв, че имаш късмет, задето не трепериш на края на дъската? Замърмори ли още веднъж някой от вас, ще видите, че мога да бъда не по-малко строг от самия Даго.

Тонът му беше толкова заплашителен, че никой не възрази повече. По заповед на капитан Грим и под строгото наблюдение на екипажа пленниците изнесоха на палубата всичката плячка, която бе принадлежала на самите тях и на другарите им. На палубата се струпа цяла грамада — малка купчинка скъпоценни камъни, злато и сребро на кюлчета, купища златни и сребърни монети, насъбрани от всички краища на земята, и всевъзможни украшения — от елегантни обувки със сребърни токи до табакери за енфие и бляскави обеци.

— Това ли е всичко? — запита Сондърс Тъмния, след като съкровището бе поделено според обичайната процедура.

— Това е всичко, друже. И несправедливо е да не получим поне малък пай, щом занапред всички ще вършим една работа.

— Нямаше ли Даго свое лично съкровище? — упорствуваше Сондърс, пренебрегвайки молбата на другия за дял от плячката. Видях, че капитан Грим се намръщи при този въпрос, и се досетих, че дялът на Даго сигурно е пече в каютата, която нашият капитан бе определил за себе си.

— Тъй, ами! — намеси се Бабаита с обичайния си дрезгав глас. — Аз загубих пая си в лодката на „Страшни“. Но ще го наваксам, ако бръкнем в сандъка със съкровището на Даго.

— Адмиралът е заровил по-голямата част от пая си — обади се един от моряците. — Само че никои от нас не знае точно къде, макар в кубрика да се шушукаше, че държи в каютата си карта. Но сигурно има някаква плячка на борда, защото не е стъпвал на брега от началото на последния ни рейс, а досега заловихме десетина богати кораба.

— Е, измъкнете тогава на палубата каквото намерите и веднага ще си го поделим — заяви Сондърс Тъмния. — Колкото до картата, на която е обозначено къде е скрил съкровището си, скоро ще я издирим и предлагам да поемем право към това парче земя, което е избрал за свое скривалище, и да изровим съкровището му.

Предложенията на Тъмния бяха приветствувани от пиратите с бурни възклицания и двамина от предишния екипаж на „Нападател“ тръгнаха да изпълнят заповедта му. Но резкият глас на Едноокия ги накара да се заковат на място и да се обърнат към него.

— Не знам каква дисциплина Даго е смятал за нужно да поддържа на кораба си — заговори той провлачено и бавно, — но ви моля да запомните, че аз съм капитан тук. Друг път да не мърдате, докато не получите нареждане от мен или от помощниците ми, а не от някаква си чернолика лепка, представяща се за моряк.

— За мен ли става дума? — озъби се Тъмния и извади камата си. Тафи, който стоеше близо до него, сграбчи главореза за китката и я изви така рязко, че камата иззвънтя на палубата.

— Да, за теб, размирно псе такова — кресна Едноокия, като извади пистолета си и го насочи към разгневения пират. — Дръпни се, Тафи. Има само едно наказание при опит за бунт и то е смърт.

Пръстът му се, задържа на спусъка няколко секунди, преди да го натисне. Той изпитваше наслада от мъчението, което причиняваше на нещастника, в когото се целеше. Някакъв безразсъден инстинкт ме накара да перна нагоре цевта на пистолета, точно когато главатарят стреля, и куршумът изсвистя през платната.

— Какво правиш! — изгърмя гласът на капитана и той ме удари с дръжката на пистолета така жестоко, че паднах на палубата зашеметен. Веселушко Прайс и Лен Григс като добри приятели застанаха до мен, но въпреки това чувствувах, че моята намеса щеше да ми донесе смърт. През замъглени очи видях как Едноокия измъкна втория си пистолет и този път го насочи към мен.

Затворих очи, като че ако не гледах насочения пистолет, можех да попреча на куршума да полети по смъртоносния си път. Ала гърмеж не последва. Учуден, че съм още жив, аз отново отворих очи и видях, че Дългия Джон развалено шепне нещо на пиратския главатар.