Дневникът на пирата

Незабавно бе наредено на хората ни да се строят покрай борда и да открият огън срещу приближаващите се лодки. „Нападател“ набираше скорост, ала имаше вероятност лодките да пресекат пътя ни за бягство, докато летяхме точно по посока на вятъра, за да увеличим колкото е възможно скоростта си. Когато екнаха първите ни мускетни изстрели, отговориха ни със стрелба от най-предната лодка и случайно един куршум скъса въжето зад кърмата ни, което влачеше втората от лодките на „Страшни“.

— Отиде печалбата ми от последния ни рейс! — простена Бабаита, як едър мъжага с кестенява коса. Един-двама още бяха в същото положение и всички настояваха да причакаме и да потопим лодките на Даго, за да си възвърнем загубените трофеи. Едноокия не искаше и да чуе за това Единственото му желание беше да бъде по-далеч от Даго.

— Там, отдето дойде последната плячка, има още много за грабене — отговори той. — Стреляйте, момчета. Сто златни гвинеи награда за оня, който улучи Даго.

Лодките на „Нападател“ се приближаваха към нас косо и греблата им пореха водата с цялата дива енергия, на която хората са способни, когато са нужни усилия, за да се спасят от смъртна опасност. Ние нямаше да спечелим нищо, ако променяхме курса, защото така щяхме да загубим скорост и да позволим на лодките да ни настигнат. Ако командувах аз, щях да спра и да отблъсна нападението на лодките. Ала капитан Грим се страхуваше толкова много от Даго, че беше неспособен да направи това.

— Сигурно ще нападнат откъм борда — каза ми Дългия Джон, който наблюдаваше съсредоточено лодките. И излезе прав, защото след няколко минути челната лодка връхлетя върху нас и гребците се закатериха по бордовете ни.

— Дръжте под око люковете! — кресна капитан Грим. — Дано не ни нападнат отзад.

Черния Джим, вторият помощник, заедно с петима-шестима други се погрижи за това. Ние, останалите, с готови саби, се наведохме през перилата, за да не позволим на свирепите главорези на Даго да се доберат до палубата.

Предимството беше изцяло на наша страна, но няколко минути изходът от боя висеше на косъм. Лично Даго предвождаше нападението и като се държеше с една ръка за въжетата, удряше здравата около себе си и същевременно насърчаваше хората си с хрипливи крясъци.

Докато той бе жив и се биеше, имаше опасност да загубим кораба. Някакъв инстинкт ме подтикна да извадя празния си пистолет и да го запокитя срещу този човек. С отличен прицел той полетя и удари Даго зад ухото. Без да издаде нито звук, той падна заднишком и плясна в морето.

Загубили водача си, хората му моментално отслабиха напора и с гръмки „ура“ ние ги изтласкахме от бордовете. Единственият, добрал се до палубата, бе принуден да бяга, за да спаси живота си, и не бе разсечен на две от един страшен замах със сабя на Бабаита само благодарение на това, че направи отчаян скок през фалшборда.

— Не може ли да се върнем обратно, та да си прибера загубената плячка? — запита Бабаита. — Сега, когато Даго е мъртъв, няма вече никаква опасност.

Капитан Грим явно се колебаеше. Сега, когато Даго вероятно се бе удавил, наистина нямаше защо да се страхуваме толкова от останалите му хора. Но със собственото си съкровище, прибрано на сигурно място на борда, с отличен нов кораб под негово командуване и кой знае какво богатство на Даго на борда му нищо не можеше да изкуши Едноокия да поема рискове.

— Има още сума плячка за грабене, Бабаите — каза той. — Продължаваме право по курса. В случай че Даго и кората му са живи, ще имат късмет, ако стигнат благополучно земя, особено ако вятърът продължи да се засилва. Ние ще поддържаме такъв курс, че да избегнем опасността от среща с някой кораб от флотата на Даго.

Ето защо вдигнахме още платна и като оставяше широка бяла следа под лунната светлина, „Нападател“ запори величествено морските вълни. Хвърлих поглед назад и видях лодките на „Нападател“ събрани на самотна група, а в най-предната от тях стоеше изправен един силует, в който познах Даго. Докато се взирах, той размаха юмрук към нас.

— Не бих искал да бъда на мястото на Едноокия — казах си, — ако някога се срещнат отново лице в лице с Даго.

Глава VIII СЛИЗАМ НА БРЕГА С ЕДНООКИЯ

При първия проблясък на зората Едоноокия вече беше на палубата и търсеше по морето следи от Даго и неговите лодки. Но ние бяхме изминали голямо разстояние през нощта и погледът не срещаше нищо освен море и небе.

— Защо не се върнем обратно да ги намерим? — посъветва го Дългия Джон, който беше по-добре с раната си от предишния ден. — Ако Даго е жив, той никога няма да забрави, че ти му задигна кораба. Върни се, ти казвам, намери и потопи лодките му. Мъртвите не говорят и не търсят отмъщение.

Но капитан Грим не мислеше така. Целта му беше да се отдалечи на колкото се може по-голямо разстояние от човека, когото мразеше и от когото се страхуваше. Ето защо нареди да се вдигнат още платна по и без това скърцащите мачти и до обяд ние продължихме да се носим с главоломна скорост.