Дневникът на пирата

Какво му бе казал Дългия Джон, така и не узнах. Дали заплашваше Едноокия, спореше с него или го придумваше, не мога да твърдя. За моя изненада, примесена с облекчение, пиратският капитан пъхна пистолета обратно в пояса си, скръсти ръце и ме загледа строго.

— Малцина са се месили в работата ми и са оставали живи — каза той. — Но досега ти ми беше полезен, а може и занапред да бъдеш. Само не дръзвай да ме дразниш пак, ако ти е скъп животът.

Като обгърна всички наоколо със заплашителен поглед, капитан Грим напусна палубата, оставяйки подире си недоволно гъмжило, което ругаеше невъздържано капитана, но не смееше да му се опълчи открито. Когато двамата помощници разпратиха хората по задачите им — да преглеждат такелажа и други подобни работи, — Сондърс Тъмния се промъкна боязливо до мен.

— Благодаря ти, друже, за това, което направи преди малко. Никога няма да го забравя. Колкото до оня гад долу… — и той махна неопределено с палец към капитанската каюта, — … камата ми ще го намери, па макар и самият дявол да го закриля.

Този човек не ми се нравеше и се опитах да прекъсна разговора. Но той продължи да говори, като премесваше проклятията си по адрес на Едноокия с разни тайни планове за отмъщение и решителни закани да му отнеме съкровището на Даго.

— Ако страхливците на този кораб само ме послушат друже, което няма да сторят, понеже са по-скоро баби около корито, отколкото пирати, ще обесим Едноокия на мачтата и ще подкараме кораба с пълна скорост към мястото, където е заровено съкровището. Запомни ми думите: ако Даго не се е удавил, в което почти съм сигурен, тъй като е обречен за бесилка, той ще търти за златото си по-бързо, отколкото напитка се стича в гърлото на моряк. Няма да се успокои, докато не смени мястото на съкровището си.

— Но хората няма да те послушат, тъй че каква е ползата от тия приказки — прекъснах го аз, отегчен от монолога му. Той смигна хитро три-четири пъти, потупа мрачно носа си и продължи:

— Капитан Грим не е толкова глупав. Той знае, че ако Даго е жив, веднага ще побърза да провери дали съкровището му е на мястото си. Тъй че ще видиш: щом намери оная карта, Едноокия ще се качи на палубата и ще промени курса ни. А после, когато спуснем котва…

Той млъкна внезапно, защото помощникът надигна глас: викаше пленниците от някогашния екипаж на „Нападател“. Двама от тях прати долу в каютата на Едноокия.

— Ето на — извика тържествуващо Тъмния. — Вика ги долу, за да ги разпита за картата на скривалището на Даго, да види могат ли да му дадат някакво указание къде се намира то. Ако открие картата, веднага ще се залови да търси това съкровище. А когато слезе на брега, и аз ще сляза след него и ще видя дали и той не е смъртен като всички нас.

И наистина след по-малко от час Едноокия се появи на палубата; всяка чертица на лицето му изразяваше задоволство. Той се разпореди корабът да поеме нов курс и докато Тъмния помагаше да се извърши маневрата, ме удостои със заговорническо кимване.

Късно вечерта съгледахме земя. Дългия Джон, който в това време стоеше до мен, каза, че и по-рано е ходил там и че това е остров, използуван понякога от пиратите като място за срещи. Когато го попитах известно ли му е дали капитан Грим е намерил картата за съкровището на Даго, Дългия поклати глава със сериозен вид.

— Но ако я е намерил, няма да иска да дели плячката с нас. Или ще слезе на брега сам и ще се опита да прехвърли съкровището на друго място, или ще вземе със себе си един-двама от екипажа и тях ще накара да го преместят. Жал ми е за нещастниците, които ще избере.

— Защо? — попитах наивно аз.

— Нямаше да питаш защо, момче, ако познаваше капитана така, както го познавам аз. Сигурно ще вземе със себе си двама души, за да издирят съкровището. Можеш да заложиш душата си, че ако успее, никой от тях няма да се върне с него тук. Едноокия не възнамерява да дели това имане.

„Нападател“ влезе в едно надеждно и закътано скалисто заливче и спусна котва. Очевидно тази нощ нямаше да бъде направен опит за намиране на съкровището, защото на моряците бе разрешено да си легнат и към полунощ всички в кубрика, с изключение на мен и на още един, които изпълнявахме вахта на палубата, хъркаха юнашки, или поне така ми се струваше. Аз също имах нужда от сън след вълнението от изминалото денонощие и като се облегнах на перилата, с уморени очи се загледах през осветените от луната води към тъмните сенки на острова. Слаб шум на плахи стъпки отзад ме накара да се обърна.

— Кой е там? — подвикнах аз, но шепнещият глас на капитан Грим ми заповяда да мълча.

— Радвам се, че те намерих, Дебнъм — каза той, — защото сега ще мога да ти се отплатя за помощта, която ми оказа напоследък.

Аз не отговорих нищо, само го следях внимателно и се питах какво ли има предвид. Тогава той ми даде знак да го последвам и ме поведе надолу към каютата си. Щом се озовахме вътре, затвори вратата и седна на масата.