Дневникът на пирата

Изведнъж ми хрумна да си навлека пак дрехите на Едноокия и да се върна на „Нападател“ в ролята на негов капитан. Почти без да мисля повече, взех да събличам своите дрехи и скоро застанах почти гол под лунната светлина. Добре, че Сондърс Тъмния не се върна на мястото, защото в такъв случай лесно щеше да се справи с мен. Всякакъв спомен за него и за злодеянието му бе заличен от вълнението ми при мисълта, че ще поема завинаги ролята на капитан Грим.

И трудно, и противно ми беше да съблека мъртвец. Обаче го направих и бързо се облякох с неговите дрехи. Дупката, която бе пробил куршумът от пистолета на Сондърс, закрих с дантеления нагръдник, който украсяваше куртката на капитана. Препасах пистолетния му колан и докато вършех това, си мислех, че с оръжията, затъкнати в него, капитан Грим вероятно бе възнамерявал да ме убие. Но вместо това той лежеше в нозете ми, а съкровището, заради което се канеше да извърши убийство, бе вече безполезно за него.

Следващата ми работа беше да преместя съкровището, а не можех да сторя това на един път. Отворих сандъка и използувайки сваленото си палто като торба, пренесох скъпоценностите на ново място, на около двеста ярда по-нататък. Направих общо три курса, после се залових да изкопая достатъчно голяма дупка, която да побере цялото съкровище.

Когато свърших, ръцете ме боляха, но имаше още много работа. Върнах се там, където лежеше трупът, и го повлякох по земята към първата дупка, която бях изкопал. Трябваше да я разширя, скоро тя стана достатъчно голяма, за да послужи за гроб на Едноокия.

Спуснах тялото му в дупката и погледнах за последен път лицето на пирата. То изглеждаше восъчно бледо и това, заедно с нощната тишина и душевния потрес от неочакваната смърт на Едноокия ме накара да зажадувам да се върна отново на „Нападател“, за да чувам гласовете на други хора.

„Нека по-напред да довърша дегизировката си до последната подробност“ — промърморих си аз, наведох се и развързах ширита, с който бе закрепено черното парченце плат върху лявото око на капитан Грим. Вързах плата върху моето око, като се стараех да не поглеждам грозната кухина, от която окото на пирата е било изтръгнато в някакъв бурен епизод от живота му.

— Ще ти оставя скъпоценния камък, за който толкова ламтеше — казах високо, мъчейки се да се успокоя със звука на собствения си глас. После заринах бързо трупа с изкопаната пръст и накрая затъпках отгоре, докато изчезнаха всякакви следи, че някой е ровил тук.

Бях нарамил сечивата и бях изминал повече от половината разстояние до брега, когато внезапно се спрях, разтърсен от една мисъл. „Глупак такъв! — рекох си аз. — Смяташ да се представиш за Едноокия, когато Сондърс Тъмния вече знае, че Едноокия е мъртъв, и ще те разобличи като самозванец.“

Но като размислих, реших да продължа изпълнението на плана си. Сондърс Тъмния бе побягнал веднага, след като стреля, възможно е да не е видял, че Едноокия пада. Така или иначе, от страх да не се разкрие, че е убиец на капитан Грим, той едва ли щеше да се опита да ме издаде. Във всеки случай заслужаваше си да рискувам и аз продължих пътя си към лодката.

Когато се качих на борда на „Нападател“, до разсъмване оставаше още един час и без да ме забележи някой от вахтените (повечето от тях спяха), аз се промъкнах до капитанската каюта. Щом се озовах вътре, заключих вратата и се измих от мръсотията и потта. После изпих чаша вино и всичко това ме ободри много и ме подготви за последиците, които можеха да възникнат от моята измама.

След като проверих дали пистолетите ми са заредени, легнах облечен на койката. Опитах се да заспя, но въпреки че бях много уморен поне физически, неспокойните мисли не ми даваха мира. Отново преживях всеки миг от моето нощно приключение, от качването ми на лодката с Едноокия до момента, в който закрих от погледа си оная грозна, празна очна кухина. Събитията от нощта отново оживяха във въображението ми и аз още повече се уплаших от трудностите и опасностите, които денят положително щеше да донесе.

Най-сетне сигурно щях да заспя, ако внезапно вратата не бе закънтяла от припряно хлопане. „Отвори! Отвори!“ — долетя настойчив и гневен глас. Изпълзях от койката и извадих единия пистолет. Стиснах го готов за стрелба в лявата си ръка, промъкнах се тихо до вратата и я отворих рязко. Навън стоеше Дългия Джон.

— Значи се върна! — изсъска той, като ме видя. — Какво направи с Бърт Дебнъм?

Глава IX НА БОРДА НА „НАПАДАТЕЛ“

Нямаше никакво съмнение, в очите на помощника гореше яростен гняв. Макар да бях въоръжен и да можех на часа да му разкрия, че Едноокия, а не Бърт Дебнъм бе намерил смъртта си на острова, все пак аз неволно се стъписах пред заплашителното му държане.

— Без лъжи — продължи той грубо, прекрачвайки в каютата. — Какво направи с Бърт Дебнъм?

— Първо затвори вратата и ще ти кажа — рекох аз, като запъхнах пистолета обратно в пояса си в знак на добри намерения. Той нетърпеливо стори същото, после се обърна отново към мен.