Дневникът на пирата

Подигравките му ми вдъхнаха решителност да не се поддавам на нервите си и аз закопах още по-енергично отпреди. Бях достигнал на повече от три стъпки дълбочина, когато лопатата се удари в нещо твърдо.

— Тук наистина има нещо — казах развълнувано, забравил страха си.

Едноокия не отговори с думи, а скочи в ямата при мен и започна да разравя пръстта с нокти и да я изхвърля с шепи. Зърнах блясъка в окото му на лунната светлина — то гореше свирепо като у животно, което е повалило жертвата си. Това ме накара да се засрамя от собствената си иманярска страст, да разбера какво въздействие би могла да има алчността върху човека.

— Хайде, дяволите да те вземат, работи! — изръмжа той, като видя, че се колебая. При тези думи аз отново се запретнах и скоро оголихме напълно капака. Това беше очукан стар моряшки сандък, затворен с две закопчалки. Обезумял от алчност, Едноокия грабна кирката и я използува като лост, за да отвори сандъка. Два-три яростни напъна и закопчалките се скъсаха. Капитанът повдигна капака.

— Гледай! — извика той.

И наистина гледката беше такава, че би развълнувала и най-спокойния човек. Чудни багри, отразили великолепно лунната светлина, заслепиха очите ни. Извън себе си от радост, Едноокия зарови ръце в бляскавите скъпоценности, вдигна ги във въздуха и ги пропусна през пръстите си като водопад от прекрасни цветове.

— Аз ще бъда днешният Аладин. Ще стана най-богатият човек в света — обърна се той, доволен до заслепение, към целия остров.

Сега беше моментът, ако пожелаех, да се хвърля отгоре му и да го убия. Той стоеше гърбом към мен и аз опипах дръжката на камата си, почти решен да извърша това престъпление. Възпря ме само отвращението, което изпитва всеки достоен човек, когато трябва да удари врага си в гръб. Наистина Едноокия беше жесток и коварен в отношенията си с мен, но въпреки това не можех да се реша да го убия хладнокръвно в упор.

Най-после той прекрати тази детинска игра да процежда скъпоценните камъни през пръстите си и неохотно затвори капака на искрящото съкровище. Но мисълта за чудното богатство, което щеше да притежава, не можеше да го напусне и той задържа в ръката си един от най-големите и най-великолепно шлифованите камъни. Държеше го между палеца и показалеца си и го гледаше така, сякаш бе огнен.

— Никога не ще продам тоя красавец, Бърт — заяви той. — Когато се возя в собствена каляска в Англия, ще си го слагам така, че цял свят да го вижда. Не ще има херцог в страната, който да не ми завиди, че го притежавам.

Най-после капитанът намери воля в себе си да скрие красивия камък в стиснатия си юмрук, за да може да ми помогне да преместим съкровището в ново скривалище. Измъкнахме заедно тежкия сандък от дупката и го дотътрихме до храсталака, който така ме бе изпълвал с ужас.

„Сега трябва да бъда бдителен — мислех си аз. — Едноокия има нужда от мен само за да му помогна да премести съкровището в някоя друга част от острова, а после, колкото по-скоро се отърве от мен, толкова по-добре за него. Трябва да съм готов да го нападна при първия признак на вероломство и ако успея да го хвана, преди да стреля, лесно ще мога да се справя с него.“

Докато тези мисли минаваха през главата ми, изведнъж иззад храсталака изникна някаква фигура. Познах Сондърс Тъмния. „Пипнах ли те!“ — изръмжа той и стреля право в капитана. Сега, когато непосредствено бях изложен на опасност, аз не се поколебах. Преди падащото тяло на капитан Грим да се строполи на земята, аз бях извадил сабята си и се впуснах към човека, който вероятно щеше да убие и мен.

Кракът ми се закачи за един скрит корен и аз се проснах на земята, така Сондърс лесно можеше да ме прати на оня свят, ако от уплаха не се бе обърнал и не бе побягнал с все сила. Когато се изправих отново на крака, направих опит да подгоня злодея, но го бях изгубил от погледа си. Затова се извърнах назад да видя дали Едноокия е още жив.

Намерих го там, където бе паднал, само че преди да умре, се бе претърколил по гръб. Единственото му око ме гледаше свирепо, сякаш ме предупреждаваше да не пипам големия скъпоценен камък, който искреше в разтворената му длан. Клетникът! Ето каква бе наградата му за всички негови интриги, дяволии и престъпления: да бъде застрелян на един пуст остров точно когато бе сложил ръка върху огромно богатство.

Седнах на очукания сандък със съкровището и се замислих дълбоко. Какво да правя? Ако се върнех на „Нападател“ и откровено разкажех за случилото се, едва ли някой на кораба щеше да ми повярва; щяха да си помислят, че аз самият съм убил капитана или за да се защитя, или за да му отнема съкровището. Никой навярно нямаше да предложи да бъда наказан за това престъпление, но пък трябваше да кажа къде се намира имането и да се задоволя с малък пай, а толкова желаех да го задържа цялото за себе си. Ала какво друго можех да сторя? Няколко минути си блъсках главата да измисля нещо по-умно.