Дневникът на пирата

Не бяхме изминали и десетина ярда, когато капитанът ни нареди с настойчив шепот да спрем гребането. Заповедта бе предадена предпазливо на лодката на Дългия Джон и ние вдигнахме греблата и се ослушахме напрегнато, а водата, която сега образуваше малки вълнички, плискаше бордовете на лодката.

— Чувате ли? — прошепна капитанът и няколко души изсумтяха в отговор. Шумът беше много слаб, но въпреки това достатъчно ясен за един моряк — шум на увити в платно гребла от дясната ни страна.

— Даго и хората му искат да ни изненадат на борда на „Страшни“ — прошепна Едноокия със сподавен кикот. — Но изненаданите ще бъдат те. Ще ги оставим да се отдалечат толкова, че да не ни чуват, после ще се опитаме да намерим „Нападател“. Залагам главата си, че на борда му не са останали много хора, и ако имаме късмет, ще го завземем и ще избягаме с него, пък ще оставим Даго да прави със „Страшни“ каквото си ще.

Едно от греблата на лодката ни изскърца в ключа си и лопатата му плясна върху водата. Бърз като стрелкаща се пепелянка, капитан Грим допря върха на ножа си в слабините на Сондърс Тъмния.

— Опиташ ли се повторно да им дадеш знак — изсъска той, — ще умреш.

— Случайно беше, сър — започна да се оправдава Сондърс, но капитанът го прекъсна.

— Тишина — прошепна той.

Ние седяхме, почти не смеехме да дишаме и се питахме дали врагът не е чул. Шумът на приглушените гребла ставаше все по-ясен и по-ясен, докато най-сетне помислих, че лодките идат право към нас. Въздъхнахме от облекчение, когато шумът от гребане постепенно замря — Даго и пиратите му се насочваха към „Страшни“.

— Гребете толкова тихо, като че се опитвате да се промъкнете в рая — заповяда Едноокия. — Ти, Сондърс, особено внимавай. Отдавна не съм намушквал човек, а това острие жадува да вкуси кръв.

Предпазливо, но все пак бързо се придвижвахме в посоката, в която смятахме, че се намира „Нападател“. Лесно можехме да го изпуснем в тъмното, ако внезапно не проблесна слаба светлинка: някакъв моряк на палубата му си палеше лулата от един фенер. Така успяхме да се ориентираме и като призраци се плъзнахме покрай тъмния корпус.

Когато лодката ни застърга борда на „Нападател“, луната се показа иззад слой облаци и обля всичко със светлината си. Един от вахтените на палубата на „Нападател“ ни забеляза и се наведе през перилата.

— Не можете ли да го намерите? — запита той.

— Не! — отговори капитанът с рев и стреля право във взиращото се лице. — Хайде горе! — добави той; ние изпълзяхме от лодките и се закатерихме по борда като диви котки. На палубата имаше малцина, способни да ни се противопоставят. Един моряк стреля срещу мен и усетих как куршумът мина близо покрай бузата ми. В следния миг аз го сграбчих през кръста и го вдигнах.

— Предавам се — простена той с треперещ глас. Чак тогава го познах: беше офицерът, който ме бе завел в каютата на Даго в оня ден, когато се бях качил на борда на „Нападател“, дегизиран като капитан Грим. Като си спомних как ме бе вкарал в капан, без да подозирам това (поне така смяташе той), сега нямах никакво намерение да бъда снизходителен към него. Но във всеки случай щях да му дам възможност да се спаси с плуване и макар че се извиваше като змиорка и квичеше като свиня под касапски нож, аз го понесох към парапета на кораба и го запокитих зад борда.

— Кажи на Даго, че има гости на кораба си — подвикнах, щом главата му се показа на повърхността. Той ме заруга яростно, но след като го посъветвах да си пести дъха за по-дълго плуване, а и отчасти поради това, че нагълта морска вода, която го задави, проклятията му секнаха и той заплува все по-далеч от кораба.

В това време обезоръжихме останалите вахтени, закарахме ги долу и затворихме люковете над тях.

— По-късно ще се разправим с екипажа — извика капитан Грим. — Сега-засега, Дълги Джон, подкарай новия си флагмански кораб.

— Слушам, сър! — провикна се Дългия Джон, който беше в много добро настроение (като всички нас), загдето бяхме надхитрили знаменития Даго. Моряците се заловиха на драго сърце да му помагат и скоро бяха вдигнати достатъчно платна, за да може „Нападател“ да заплава с добра скорост под напора на бързо засилващия се вятър.

— Поеми кормилото, Тафи! — изкомандува Едноокия, който страшно много бързаше да се махне от опасната близост на пиратския адмирал. — Отваряй си добре очите, Дебнъм, да не се покажат Даго и лодките му. А сега, момчета, да измъкнем нашите лодки на палубата и да приберем товара им.

Той се погрижи първо да бъде вдигнат сандъкът с неговото съкровище, но по-голямата част от плячката на моряците също бе пренесена на борда, преди да съзра трите лодки на Даго, които с бясна скорост се носеха към нас.

— Ето ги, идват! — извиках аз.