Дневникът на пирата

Глава VII СМЯНА НА КОРАБИТЕ

Веднага щом излязохме от залива и се насочихме към открито море, Едноокия впрегна всички на работа за вдигане на всяко късче платно, което корабът можеше да носи.

— Даго няма да ме остави да се изплъзна от ръцете му така лесно — чух го да мърмори на втория помощник.

И наистина преди „Страшни“ да бе достигнал максималната си скорост, от залива изскочиха два кораба. Единия познах: беше „Нападател“, корабът на самия Даго. Другият, както научих от един човек от екипажа, беше „Червен ястреб“, корабът на Огнения Джонс, който се славеше като най-бързия пиратски кораб.

— Възнамеряват да ни настигнат и да ни потопят — изръмжа един от пиратите, който стоеше до мен, стар, съсухрен нехранимайко с изкривена уста, от която се показваха пожълтели зъби. — Едноокия сглупи, че се скара с Даго.

Когато погледнах назад към преследващия ни „Нападател“ и видях тялото, което продължаваше да се полюлява на края на едно дълго въже (така ли ми се струваше, или фигурата все още мърдаше?), аз мислено се съгласих със стария пират. Един кос поглед към Едноокия, който стоеше прав и хапеше устни, потвърди убеждението ми, че той изпитва непрекъснат страх.

„Червен ястреб“ бързо задмина спътника си и скоро стана ясно, че ще бъдем принудени да се бием. Дълго време се оттегляхме, стреляйки, и нашите артилеристи се проявиха добре, като много пъти улучиха предния ни преследвач във водолинията. Макар че и ние от своя страна не останахме незасегнати, сериозна вреда не претърпяхме, пък и моряците, които по едно време бяха унили и завладени от лоши предчувствия, удивително се ободриха, когато гюлетата ни започнаха да падат едно след друго върху палубата на „Червен ястреб“. Развръзката настъпи, щом нашият главен артилерист, прицелвайки се особено внимателно с оръдието си, събори зад борда гротмачтата12 на Огнения Джонс.

— Да живее топчията Гейм — изрева самият той през грозните си зъби и всички подеха вика му. Те вдигнаха на ръце ухиления главорез, зачервен от победата си. Един от другарите му дотича с канче ром и тържествуващият артилерист го пресуши на един дъх.

— За здравето на нашия капитан, смърт на враговете му — вдигна той канчето отново и останалите подеха възгласа му. Докато по-рано бяха гледали Едноокия накриво, сега почти всичките му хора станаха негови пламенни почитатели — успее ли човек в нещо, спечелва си поддръжници.

— Аха, хили се, като че е измъкнал главата си от примката — чу се тих глас наблизо. Когато се обърнах, видях до себе си Сондърс Тъмния и си спомних, че той не хранеше никакви симпатии към капитана, който, както смяташе, бе убил приятеля му Джексън Съкрушителния.

— Защо, Тъмни — рекох аз. — Мислиш ли, че няма да се измъкнем?

Сондърс се изхрачи ядно на палубата.

— Изглежда, че някой дявол пази Едноокия — каза той. — Нали днес той ходи в каютата на самия Даго? А случайно узнах, че Даго не е искал да го пусне да излезе жив оттам. И все пак се върна, плувайки като делфин. Понякога си мисля, че когато ножът ми се забие между ребрата му, той ще възкръсне, за да ме преследва.

— Да не искаш да кажеш, че ще убиеш…

— Нищо не искам да кажа, но не забравям, че тъкмо той уби приятеля ми Съкрушителния. Зная, че и ти го мразиш, друже, затуй не ме е страх, че ще ме издадеш. Ако пък го сториш, заклевам се да те очистя, преди капитанът да ме е довършил.

Мина половин час, „Нападател“ постепенно, но сигурно ни настигаше. Артилеристът Джос Гейм правеше всичко възможно да го обезвреди, но може би поради рома, който бе пил, не се мереше добре и по-често пропускаше целта, отколкото да я улучи. „Нападател“ стреляше нарядко, ала при всеки изстрел вземаше жертви измежду нашия екипаж; преследвайки ни отблизо, той представляваше красива гледка с медната си обшивка, изящните си линии и издутите си платна „Такова прекрасно творение — мислех си аз, — а да бъде в ръцете на шайка главорези като Даго и неговия екипаж!“

Скоро един изстрел улучи гротмачтата ни, оставяйки по нея дълбока резка. Като видя това, Едноокия плясна с десния си юмрук в отворената си лява длан и изпсува вулгарно.

Два часа по-късно той заруга още по-яростно и всички членове на екипажа му заподражаваха усърдно, когато „Нападател“, промъкнал се почти на един изстрел в упор до нас въпреки отслабващия вятър, запрати високо над главите ни едно гюле, което повали платна, мачти и въжета, превръщайки ги в объркана купчина.

— Едноокия май води последния си бой — промърмори радостно Сондърс Тъмния в ухото ми.

— Ти изглеждаш доволен, Тъмни — казах аз. — Да речем, че е така. Но нима всички не сме на същия хал?

— Аз не, друже — отвърна той, като ми смигна — Само че нито думица, докато Даго не се качи на борда ни, пък тогава ще видиш. Ние с него сме стари приятели и заради някои неща, които му казах, на драго сърце ще пощади живота ми. Всъщност, приятелю, предполагам, че той ще пощади и теб, ако го помоля, и аз непременно ще го сторя, защото ти ми се нравиш, макар че сте лика-прилика с оня старчок.