Фани Хил или мемоарите на една лека жена

Нито произходът ми, нито най-важното събитие в живота ми са толкова съществени, че да ми дават правото първа да започна разказа си. Майка ми и баща ми бяха, и доколкото ми е известно, все още са, фермери на село, на около четиридесет мили оттук; лошото им отношение към мен, в полза единствено на брат ми, когото обграждаха с най-голяма нежност, хиляди пъти ме караше да мечтая да напусна дома им и да се впусна в широкия свят, и накрая една случка, когато бях петнадесет годишна, послужи като решителен подтик. Бях счупила една китайска купа, гордост и идол на сърцата им, и ни най-малко не желаех да понеса безмилостния им бой, и така, в ранна и неопитна възраст напуснах родния си дом и поех към Лондон. Какво е станало, когато са открили бягството ми, не знам, защото и до ден-днешен нямам известие от тях. Цялото ми състояние тогава възлизаше на няколко шилинга, дадени ми от баба, сребърните токи на обувките ми и един сребърен напръстник. Така, с единствените дрехи на гърба си, стряскана на всяка крачка от шумове зад гърба ми, аз бързах по пътя и смея да кажа, че изминах най-малко дванадесет мили, преди за първи път да спра просто поради умора и изтощение. Приседнах до една ограда и горчиво заплаках, но страхът все още беше по-силен от тъгата, мисълта да се върна при родителите си ме ужасяваше до смърт. Освежена от кратката почивка и облекчила душата си чрез сълзите, продължих напред и тогава бях настигната от един як селски момък, който също отиваше в Лондон да си търси късмета и като мен бе зарязал близки и познати. Сигурно нямаше повече от седемнадесет, беше червендалест, с приятни черти и несресана коса, светла като лен, носеше шапка с увиснала периферия, връхна дреха от груб вълнен плат и домашно плетени чорапи, накратко — истински син на орач. Чух го да се приближава подсвирвайки си, в едната си ръка носеше тояга с вързоп на края й — пътните му принадлежности. Известно време повървяхме един до друг, без да говорим, накрая се заприказвахме и решихме да продължим заедно по пътя към общата си цел. Какво си е мислел, нямах представа, бях съвсем неопитна и невинна.

С наближаването на нощта, трябваше да потърсим някой хан или какъв да е подслон и започнахме да се чудим за какви да се представим, ако ни питат. След като помисли малко, младежът излезе с предложение, което аз намерих чудесно, и какво беше то? Да кажем, че сме мъж и жена. Никога не си бях и помисляла за последиците. Скоро стигнахме, договорили се единодушно по въпроса, до някаква страноприемница за пеши пътници като нас, на вратата стоеше една възрастна дама, която ни покани да влезем. Доволни и на малко, влязохме, и моят спътник, поемайки ролята на съпруг, попита какво предлага страноприемницата, после вечеряхме като мъж и жена, което предвид вида и възрастта ни, може и да се е сторило странно на някого, но никой нищо не каза. Когато дойде време да си лягаме, никой от нас не посмя да издаде малката ни тайна и на мене ми беше дори смешно, че младежът изглеждаше не по-малко смутен от мен, че ще трябва да делим едно легло — нещо съвсем естествено за положението, в което претендирахме, че сме. Докато се въртяхме така объркани, стопанката донесе свещ, запали я и ни поведе през двора, в края на който се намираше пристройка, отделена от главната сграда. И така, позволихме да бъдем настанени без възражения, и там, в бедната стая само с едно легло, останахме да прекараме нощта заедно, като нещо подразбиращо се от само себе си. По онова време бях невероятно невинна и си мислех, че едва ли има голяма разлика между това да легна с този млад мъж или с някоя от доячките на село, а и той, може би, не бе имал никакви намерения, докато удобният случай не ме вкара в леглото му.