Фантом

— И така аз знаех това, разбирате, нали? Но когато фантомът ми заговори, извади наяве онази стара ревност и я накара да се разгори отново в мен. А останалите неща, които фантомът ми каза, също бяха верни. Да, аз понякога ревнувам момичетата заради… — усмихна се неволно — нормалния им живот. Но в най-съкровените си, искрени мигове, зная, че не бих искала да бъда като тях. Животът ми е невероятен, макар и труден. — Елена преглътна. — Така че аз зная, че това, което ви каза фантомът, е отчасти истина. Вие се ревнувате един друг. Вие изпитвате гняв заради нещата в миналото и сте разстроени, задето обичам и двама ви. Но също така съм сигурна, че това не е всичко. Нито пък е най-важното. Вече не. Нещата се промениха от дните, когато ревността и гневът са били единствените емоции помежду ви. Вие работихте заедно, защитавахте се взаимно. Вие отново станахте братя.

Тя се вгледа в очите на Деймън, търсейки отклик.

— Деймън, Стефан беше съсипан, когато мислеше, че си мъртъв. Ти си негов брат и той те обича. Не знаеше какво да прави, след като ти си отиде. Ти си голяма част от живота му — в миналото и настоящето. Ти си единственият, който е бил с него през цялото му съществуване.

Извърна се, за да погледне Стефан.

— Стефан, Деймън не е скрил от теб факта, че е жив, защото е искал да те накара да страдаш или да се освободи от теб, или поради каквато и да е причина, в която те е убедила жената фантом. Той искаше да се завърне по подходящ начин и в подходящ момент, за да ти покаже, че нещата могат да бъдат различни. Че е способен да се промени. А ти си единственият, заради когото той искаше да се промени. Не заради мен. Ти си негов брат, той те обича и искаше нещата помежду ви да са по-добре.

Елена спря, за да си поеме дъх и да прецени ефекта — ако изобщо имаше такъв — който бе оказала речта й върху двамата братя. Поне в момента не се опитваха да се избият. Това сигурно беше добър знак. Взираха се един в друг с неразгадаеми изражения на лицата. Деймън облиза кръвта от устните си. Стефан вдигна свободната си ръка и я прокара по разкъсаната кожа на лицето и гърдите си. Нито един от двамата не промълви дума. Дали бе останала някаква връзка между тях? Деймън гледаше разрезите върху врата на Стефан с почти нежно изражение в тъмните си очи.

Елена ги пусна и вдигна ръце.

— Добре — рече решително. — Ако не можете да си простите един друг, тогава само си помислете за това. Фантомът иска вие да се биете. Тя иска да се убиете взаимно, да се мразите. Вашата ревност й дава сили. Ако съм разбрала едно нещо — и за двама ви — то е, че вие никога не давате на враговете си нищо, което желаят, дори и когато това би ви спасило. Нима сега ще дадете на този фантом, на това манипулативно чудовище, това, което иска? То ли ще ви контролира или вие сами ще се контролирате? Наистина ли някой от вас иска да убие брат си заради някой друг?

Деймън и Стефан примигваха едновременно.

След няколко секунди Стефан се прокашля смутено.

— В крайна сметка радвам се, че не си мъртъв — пророни.

Ъгълчето на устата на Деймън леко се изви.

— Облекчен съм, че днес не успях да те убия, малки братко — присъедини се той.

Очевидно това бе всичко, което имаха да кажат. Погледите им останаха сплетени още за миг, сетне се извърнаха към Елена.

— И така — рече Деймън и на устните му бавно разцъфтя усмивката му, онази дива, дръзка усмивка, която Елена познаваше. Деймън непобедимия, Деймън антигероя, се бе завърнал. — Как ще убием тази кучка?

Госпожа Флауърс и жената фантом все още бяха сключени в безмълвната си, почти неподвижна битка. Но госпожа Флауърс започваше да отстъпва. Фантомът стоеше много по-стабилно, с широко разперени ръце. Постепенно събираше все повече сила, а ръцете на госпожа Флауърс трепереха от напрежението. Лицето й бе бледо, а бръчките около устата й изглеждаха по-дълбоки.

— Трябва да побързаме — заяви Елена на Деймън и Стефан. Те заобиколиха госпожа Флауърс и фантома и запристъпяха към останалите, които с побелели лица и предпазливи изражения наблюдаваха приближаването им. Пред тях горяха само още две свещи.

— Стефан — подкани го Елена. — Действай.

Стефан се втренчи в тъмносинята свещ, чийто пламък проблясваше на пода на гаража.

— Както изглежда, напоследък съм изпитвал ревност към всички — започна той с явна нотка на срам в гласа. — Ревнувах от Мат, чийто живот изглеждаше толкова прост и хубав, който, бях сигурен, можеше да измъкне Елена от сенките и да й даде спокойния и безметежен живот, без никакви усложнения, какъвто заслужаваше. Ревнувах от Кейлеб, който приличаше на типа „златни момчета“ и който също би бил подходящ за Елена, при това толкова много, че изпитвах недоверие към него дори преди да имам основателна причина, защото си мислех, че я преследва. А най-много ревнувах от Деймън.

Отмести поглед от пламъка на свещта и го насочи към брат си. Деймън му отвърна с неразгадаемо изражение.