Фантом

Погледът на госпожа Флауърс бе твърд, ала ръцете й трепереха силно. Елена не бе сигурна още колко дълго възрастната жена ще може да удържа фантома. Подозираше, че няма да е много дълго. Битката с китсуне бе отнела голяма част от силите на госпожа Флауърс и тя все още не се бе възстановила изцяло. Не беше готова за нова борба.

Сърцето на Елена препускаше лудо. Не можеше да погледне към окървавените фигури на Деймън и Стефан в другия край на гаража, защото това, което знаеше със сигурност, бе, че точно в този миг не биваше да се поддава на паника. Трябваше да се овладее и да мисли.

— Мередит — заговори Елена рязко, с авторитетен тон, който накара приятелите й да зарежат схватката между госпожа Флауърс и фантома и да се извърнат към нея. — Довърши своята част от церемонията.

Мередит погледна за миг с празен поглед към Елена, после се задейства. Това бе едно от многото прекрасни неща у Мередит: на нея винаги можеше да се разчита, без значение за какво, да се овладее и да си свърши работата.

— Аз подхранвах фантома на ревността — изрече Мередит, вперила поглед в пода, където кафявата й свещ все още гореше, — но сега се освобождавам от ревността си.

Думите отекнаха с искреност и свещта угасна.

Жената фантом трепна, намръщи се и сгърчи гневно пръсти. Тъмночервената роза в гърдите й избледня до тъмнорозово за миг, преди отново да стане пурпурна. Но… не приличаше на победена; изглеждаше просто раздразнена. Очите й не се откъсваха от тези на госпожа Флауърс, а изваяните от лед мускули продължаваха да се опъват напред.

Почти всички свещи бяха угаснали. Само два пламъка блещукаха, от синята и червена свещи, единствените две жертви, подхранващи фантома с ревността си.

И така, след като почти всичките й жертви се бяха изтръгнали от оковите й, не трябваше ли жената фантом да е по-слаба? Не трябваше ли да е болна, да се гърчи в последно издихание?

Елена се извърна към Аларик.

— Аларик — прошепна. — Какво пише в книгата? Не трябваше ли магията вече да е започнала да убива фантома?

Аларик отново наблюдаваше безмълвния двубой между госпожа Флауърс и фантома, ръцете му бяха стиснати в юмруци, а тялото му се бе напрегнало, сякаш по някакъв начин искаше да предаде силата си на госпожа Флауърс и му бе нужно известно време — време, с което не разполагаме, помисли си ядно Елена — за да насочи вниманието си към Елена. Когато го направи, тя повтори въпроса си, а той се съсредоточи с по-аналитичен поглед във фантома. В очите му се появи сянка на нова тревога.

— Не съм съвсем сигурен — промълви младият мъж, — но в книгата пише… казва се нещо подобно: „Всяка дума, изречена с искреност от жертвите му, всяка мрачна емоция, доброволно отхвърлена, ще им върне обратно живота, който фантомът е откраднал от мислите и делата им. Създанието ще се разпада с всяка честна дума, изречена срещу него.“ Може да е само риторично или може би този, който го е написал, да е чувал за ритуала, без да го е извършвал, но изглежда… — Той се поколеба.

— Изглежда, магията досега да е убила фантома — довърши Елена категорично. — Изглежда този ритуал не действа както трябва.

— Не зная какво не е наред — рече Аларик нещастно.

Светът се размести и всичко си дойде на фокус.

— Аз зная — заяви Елена. — Може би е защото си имаме работа с Истински фантом, а не с обикновен. Ние не сме го създали с нашите емоции, следователно не можем да го унищожим само като ги отнемем. Мисля, че трябва да опитаме нещо друго.

Стефан и Деймън все още бяха сплетени в яростен двубой. И двамата бяха окървавени и изнемощели. С ранена ръка, която го болеше и висеше под неестествен ъгъл, Стефан се движеше сякаш нещо в него бе повредено, но и двамата продължаваха да се нападат еднакво ожесточено.

Елена реши, че братята вече се бият, водени от собствените си страсти. Жената фантом бе твърде погълната от битката с госпожа Флауърс и вече не им нареждаше отровни насърчения. Щом Деймън и Стефан вече не бяха подвластни на съблазнителния глас на Ревността, навярно биха могли да бъдат убедени да се вслушат в някой друг. Елена, като се опитваше да не привлече вниманието на фантома, се промъкна към съперниците.

Деймън кървеше от раната на врата си и дългия прорез на главата, а под двете му очи имаше големи синини. Куцаше, но беше очевидно, че има надмощие в битката. Стефан кръжеше уморено само на една ръка разстояние и се бе свил, за да предпази това, което бе останало здраво в него. Като капак на всичко от едната му буза висеше дълга ивица одрана кожа.

Деймън се хилеше дивашки насреща му. Очите му горяха с бдителността на хищник, с радостта от лова и убийството. Отдаден на удоволствието от битката, Деймън е забравил срещу кого се бие, каза си Елена. Той никога няма да си прости, когато отново дойде на себе си, ако нарани сериозно Стефан или го убие. При все това нещо в нея нашепваше: „Част от него винаги е искала това“.