Фантом

— Ревнувах от Катрин — заговори Елена. — Деймън и Стефан бяха обичали първо нея и тя ги бе познавала, преди да се променят толкова много; тя ги бе тласнала към това, в което са се превърнали. И макар да осъзнавах, че и двамата знаят, че аз не съм Катрин и че ме обичат заради самата мен, не успях да забравя, че те отначало ме бяха забелязали, защото външно приличам на нея. Аз подхранвах фантома на ревността заради Катрин и сега се освобождавам от ревността си.

Златната свещ угасна. Елена погледна почти плахо към Бони, а Бони й се усмихна с открита, пълна с обич усмивка и протегна ръце. Елена я прегърна здраво.

С изключение на мъката, която изпитваше заради смъртта на родителите на Елена, Мередит никога не бе изпитвала жал към Елена. А и защо да го прави? Елена беше красива, умна, роден лидер, страстно обичана… но сега Мередит не можеше да не изпита симпатия към нея. Понякога може би е по-лесно да живееш обикновен и скучен живот, отколкото да бъдеш героиня.

Мередит погледна към фантома. Създанието сякаш се топеше от гняв и сега бе изцяло фокусирано върху човешките същества.

Аларик заобиколи редицата свещи и пристъпи към останалите, като погледна назад към Деймън и Стефан. Деймън бе приковал болезнено брат си към стената зад Аларик. Лицето на Стефан бе изкривено от болка и те чуваха стърженето на тялото му върху твърдата повърхност. Но поне в момента Деймън и Стефан не застрашаваха свещите.

Мередит насочи вниманието си към гаджето си. От какво би ревнувал Аларик? Ако не друго, през последната седмица той бе обект на ревност.

Той се протегна към Мередит и улови едната й ръка.

— Аз изпитвах ревност — заговори младият мъж и погледна право в очите й, — от теб, Мередит. И от приятелите ти.

Мередит несъзнателно вдигна вежди към него. Какво искаше да каже?

— Господи! — засмя се пресилено Аларик. — Ето ме тук, дипломирал се специализант по парапсихология. През целия си живот умирах да докажа, че в този свят става нещо повече от това, което всички знаят, че някои явления, които смятаме за свръхестествени, са истински. И след това пристигам в един малък град във Вирджиния, защото са плъзнали слухове, слухове, на които всъщност не вярвам, че може би тук има вампири и когато се озовавам тук, откривам това невероятно, красиво, самоуверено момиче, което се оказва, че произхожда от семейство, което преследва вампири. А приятелите й са вампири, вещици, медиуми и момичета, които възкръсват, за да се борят със злото. Те току-що са завършили гимназия, но са видели неща, които никога дори не съм си представял. Те бяха побеждавали чудовища, спасявали градове, бяха пътували в други измерения. А аз съм само един обикновен младеж, но внезапно се оказва, че половината от хората, които познавам — и момичето, което обичам — са на практика супергерои. — Поклати глава и погледна с възхищение към Мередит. — Аз подхранвах фантома на ревността. Но сега се освобождавам от ревността си. Просто ще трябва да се примиря с мисълта, че съм гадже на супергероиня. — Мигом зелената свещ угасна.

Заключена в най-вътрешния кръг, жената фантом изсъска и закрачи из тясното пространство като тигрица в клетка. Изглеждаше ядосана, но не и видимо по-слаба.

Следващата, която заговори, беше Селия. Лицето й бе уморено, но спокойно.

— Аз подхранвах фантома на ревността — заяви. — Аз ревнувах от Мередит Сулес. — Не каза защо. — Ала сега виждам, че това е безсмислено. Аз подхранвах фантома на ревността, но сега се освобождавам от ревността си.

Говореше, сякаш изхвърляше нещо на боклука. Но въпреки това бледолилавата свещ угасна.

Мередит отвори уста, за да заговори — тя бе наясно с това, което трябваше да каже и нямаше да й е много трудно, защото тя бе спечелила, нали? Ако изобщо бе имало някаква битка, освен във въображението й — но Мат се прокашля и я изпревари.

— Аз… — Заекна, трудно намираше думите. — Предполагам… не, зная, че съм подхранвал фантома на ревността. Винаги съм бил луд по Елена Гилбърт, откакто я познавам. И ревнувах от Стефан. През цялото време. Дори сега, когато Ревността го е уловила в капана на тази кървава битка, защото той има Елена. Тя обича него, не мен. Но, ами, това няма значение… Зная също отдавна, че помежду ни с Елена няма да се получи, тя не е виновна, нито пък Стефан. Аз подхранвах фантома на ревността, но сега се освобождавам от ревността си. — Изчерви се, без да смее да погледне към Елена. Бялата свещ угасна, а към тавана се издигна дълга следа от дим.

Остават три свещи, помисли си Мередит, докато гледаше последните три пламъка. Тъмнозелената свещ на Стефан, червената на Деймън и нейната, кафява свещ. Дали силите на фантома бяха отслабнали? От невидимата си клетка жената фантом изръмжа. Ако не друго, изглежда отново бе успяла да разшири пространството около себе си и отново натискаше върху стената на затвора си, очевидно търсейки някое слабо място.

Мередит знаеше, че трябва да се присъедини към всеобщата изповед.