Фантом

— Аз подхранвах фантома на ревността — заговори със силен, ясен глас. — Ревнувах от доктор Селия Конър. Обичам Аларик, но зная, че съм доста по-млада от него, още не съм ходила в колеж и не съм била никъде извън града, в който съм се родила и съм отраснала, не съм видяла нищо от света — поне от човешкия свят. Двамата със Селия имат толкова много общи неща — професионален опит, образование, интереси — и аз зная, че той много я харесва. А тя е красива, наистина умна и изискана. Аз ревнувах, защото се боях, че тя ще ми го отнеме. Но ако тя може да ми го вземе, това би означавало, че той поначало не е бил мой. Не можеш да откраднеш човек. — Усмихва се нерешително към Селия, а след миг и Селия й се усмихна леко в отговор. — Аз се освобождавам…

— Внимавай! — извика Аларик. — Деймън! Стефан! Престанете!

Мередит вдигна глава. Олюлявайки се, Деймън и Стефан бяха прекосили пода на гаража, покрай редицата свещи, покрай Аларик, който ги бе сграбчил. Вампирите с лекота се бяха изскубнали от хватката му, без дори да забележат, че ги е докоснал, и се блъскаха отчаяно един друг, вкопчени в жестока схватка. Нехаещи за нищо и никого, освен за двубоя помежду им, те все повече се приближаваха към фантома.

— Не! — изкрещя Елена.

Деймън тласна Стефан назад и токът на ботуша на Стефан мина през тебеширената линия, очертаваща малкия кръг, който държеше фантома в плен — мина през линията и я размаза и кръгът вече не беше цялостен.

Проехтя триумфален рев и фантомът беше свободен.

34

— Не сме отслабили силата му, поне не достатъчно! — изкрещя Мередит, надвиквайки виковете на Ревността. Жената фантом дори изглеждаше по-силна, когато прекоси гаража с един голям скок и зашлеви с опакото на ръката си Мередит през лицето. Тя изпита пронизваща болка, видя ярък проблясък на светлина и се удари в стената. Замаяна, се изправи със залитане на крака.

Фантомът отново приближи към нея. Този път по-бавно, с усмивка на злорадо предусещане.

Значи магията трябва да въздейства по някакъв начин, помисли си Мередит, иначе тя нямаше да се интересува дали съм приключила своята част, или не.

Мередит стисна бойната тояга. Нямаше да се предаде лесно, не и ако можеше да го предотврати. Аларик я бе нарекъл супергероиня. Супергероините продължават борбата, дори когато шансовете им за победа са минимални.

Тя замахна свирепо, ловко с края на бойната тояга. Всички онези часове на усилени тренировки си казаха думата, защото фантомът явно не очакваше удара и вместо тоягата да премине през мъгла, без да причини вреда, Мередит уцели твърдата форма на съществото, точно над розата в гърдите му. Острието в края отвори дълбока рана в гърдите на жената фантом и когато Мередит го издърпа, за да нанесе втори удар, от края на оръжието покапа отвратителна зелена течност.

Обаче, когато замахна отново, късметът й изневери. Фантомът се протегна към нея, ръката й се движеше толкова бързо, че девойката не я видя, докато не сграбчи края на тоягата. Въпреки острия връх и отровата, покриваща всички онези шипове от сребро, дърво и желязо, фантомът го държеше леко и свободно и дръпна.

Мередит се плъзна през пода на гаража към фантома, бързо и безводно, а създанието протегна лениво другата си ръка, за да я хване. Презрение и гняв изкривиха стъкленото му лице. О, не, простена вътрешният глас на Мередит, не по този начин. Това не може да свърши така.

Ала секунда преди да я докосне, лицето на фантома се промени и внезапно доби смутено изражение. Пусна тоягата, а Мередит се отдръпна рязко назад, залюля се, но възстанови равновесието си, докато се бореше за глътка въздух.

Фантомът се взираше покрай нея, Мередит бе забравена, поне за момента. Стъклените зъби на фантома бяха оголени, а зеленикавото й лице бе изкривено от гняв. Докато Мередит я наблюдаваше, мускулите в солидните ледени ръце се обтегнаха, сетне се разтвориха във вихреща се мъгла във формата на ръка, после отново се уплътниха, но с все същата напрегната неподвижност. Тя не може да се движи, осъзна Мередит. Извърна се и погледна зад себе си.

Госпожа Флауърс се извисяваше висока и силна, пламтящите й сини очи бяха впити във фантома. Беше протегнала ръце пред себе си, а върху лицето и се четеше непоколебима решителност. Няколко кичура от сивата й коса бяха изскочили от кока и стърчаха в различни посоки сякаш под въздействието на статично електричество.

Устните на госпожа Флауърс се движеха беззвучно. Всеки път щом фантомът се напрягаше, за да помръдне, госпожа Флауърс също се напрягаше. Отстрани изглеждаше все едно се бори да задържи някаква огромна тежест. Очите им — напрегнатите и съсредоточени сини и ледено прозирните зелени — се бяха сключили в мълчалива схватка.