Фантом

— Предполагам, че човешките емоции са супер вкусни. Като човешката кръв. А в Тъмното измерение няма достатъчно човешки същества за едно хубаво похапване. На Земята има толкова много хора, че тук един Истински фантом може да се тъпче до насита и да става още по-могъщ.

— Значи той ни е последвал от Тъмната луна? — предположи Елена.

— Сигурно се промъкнал с вас, когато сте се върнали обратно на Земята. Искал е да се махне колкото може по-далеч от своя затвор, така че не е могъл да устои на отворилата се пролука между измеренията.

— И този фантом е бил освободен от затвора, когато използвах своите Криле на разрушението и взривих луната?

Деймън сви рамене.

— Това изглежда най-правдоподобното обяснение.

Сърцето на Елена се сви.

— Значи видението на Бони е било правилно. Аз съм го довела. Вината е моя.

Той отметна косата й и я целуна по шията.

— Не го приемай така примитивно — опита се да я утеши той. — Как си можела да го спреш? Ти не си знаела. А аз съм ти благодарен, задето използва Крилете на разрушението — в крайна сметка това ме спаси. Най-важното в момента е да се преборим с фантома. Трябва да го изпратим обратно, преди да стане твърде силен. Ако се установи здраво тук, ще започне да въздейства върху все повече и повече хора. Целият свят може да бъде застрашен.

Елена полусъзнателно изви врат на една страна, за да може на Деймън да му е по-удобно. Той плъзна за миг нежно устни по вената й, ала тя осъзна какво правят и отново го смушка, за да се отдръпне.

— Едно нещо не разбирам. Защо ни съобщава коя е следващата му мишена? — попита тя. — Защо ни дава имена?

— О, това не е негово дело — отвърна Деймън и я целуна по рамото. — Дори най-могъщият фантом е длъжен да спазва правилата. Това е част от магията, с която пазителите са омагьосали Истинските фантоми, когато са ги прокудили в Тъмното измерение. Предпазна мярка, в случай че някога Истинските фантоми избягат. По този начин тяхната жертва ще знае, че е набелязана, а това ще й даде възможност за съпротива. Така е по-справедливо.

— Пазителите са затворили фантома — рече Елена. — Дали ще ни помогнат да го изпратим обратно?

— Не зная — сви рамене Деймън. — Но ако зависи от мен, не бих ги питал. Не им вярвам, а ти?

Елена се замисли за хладнокръвната експедитивност на пазителите, за начина, по който бяха подминали смъртта на Деймън като незначителна. За начина, по който бяха причинили смъртта на родителите й.

— Не — отвърна тя и потрепери. — По-добре да не ги замесваме в това, ако можем.

— Ние сами ще се защитим, Елена — рече Деймън и помилва страната й.

— Престани — сряза го тя. — Трябва да се съсредоточим.

Деймън спря да я докосва за миг и се умисли.

— Разкажи ми за малките си приятели. Бяха ли напрегнати? Държаха ли се необичайно?

— Да — тутакси отвърна Елена. — Всички се държаха необичайно. Не мога точно да го определя, но откакто се завърнахме, все нещо не е наред.

Деймън кимна.

— След като фантомът навярно е дошъл с теб, логично е да набележи за първи жертви теб и тези, които са ти близки.

— Но как ще го спрем? — попита девойката. — Какво се казва в онези истории, които си чувал за Истинските фантоми, за това как да се заловят, след като веднъж са избягали от своя затвор?

Деймън въздъхна и раменете му леко се отпуснаха.

— Нищо — призна. — Не зная нищо повече. Ще трябва да се върна в Тъмното измерение и да видя какво мога да открия или дали ще мога да се боря с фантома от там.

Елена се вцепени.

— Прекалено опасно е, Деймън.

Той се засмя, сух звук в тъмнината, а Елена усети пръстите му да се плъзгат през косата й, да галят копринените кичури, да ги усукват и нежно да ги подръпват.

— Не и за мен — увери я той. — Тъмното измерение е страхотно място за един вампир.

— Само дето ти умря там — напомни му Елена. — Деймън, моля те. Няма да понеса отново да те изгубя.

Ръката му застина, а в следващия миг я целуна нежно, докато другата му ръка помилва бузата й.

— Елена — промълви, след като прекъсна неохотно целувката, — няма да ме изгубиш.

— Трябва да има и друг начин — настоя тя.

— Е, в такъв случай по-добре да го открием, при това скоро — отвърна Деймън мрачно. — В противен случай целият свят ще бъде застрашен.

Деймън бе опиянен от Елена. Сладкото й, наситено ухание в ноздрите му, туптенето на пулса й в ушите му, коприната на косата й и сатенената мекота на кожата й под пръстите му. Искаше да я целува, да я прегръща, да забие зъби в шията й и да вкуси сладостния нектар на кръвта й, онази бликаща от енергия и живот кръв, чийто вкус не можеше да се сравни с ничий друг.

Но тя го накара да я пусне, макар той да знаеше, че не го иска наистина.

Не каза, че го отблъсква заради малкото му братче, ала не беше нужно. Той го знаеше. Винаги беше Стефан.