Фантом

Е, толкова по-добре за тях. Лесно е да са щастливи, когато любовта им бе обикновена и единствените затруднения в живота им бяха да решат къде да прекарат лятото, преди да заминат за колежа. Лесно е да са щастливи, когато не си спомняха хаоса в града им, преди Елена да ги спаси. А те дори не бяха благодарни. Бяха страхотни късметлии — не знаеха нищо за мрака, който надничаше иззад краищата на безопасния им, слънчев живот.

Стомахът на Елена се присви. Вампири, демони, фантоми, злочеста, обречена любов. Защо тъкмо нея трябваше да връхлети всичко това?

Девойката се заслуша за миг. Стефан продължаваше да обсъжда покупките с продавачката и тя го чу да пита тревожно: „Дали клонките от самодивско дърво ще имат същия ефект?“ и ответния успокояващ отговор на жената. Явно той щеше да се забави по-дълго. Бе отметнал едва една трета от списъка, който им бе дала госпожа Флауърс.

Елена остави закачалката с блузата на мястото й и излезе от магазина.

Като внимаваше да не бъде забелязана от двойката, която вървеше по улицата, тя ги последва от разстояние, за да огледа Мариса по-продължително. Момичето беше кльощаво, с лунички и топчест нос. Достатъчно хубавка, реши Елена, с дълга права черна коса и широка уста, но не беше от тези, които тутакси грабват погледа. В училище също не беше забележителна с нищо. Май играеше волейбол. Фигурираше в годишника. Добра ученичка, но без забележителни постижения. Имаше приятели, но не бе от най-популярните момичета. Излизаше на срещи понякога, но не беше от тези, които момчетата забелязваха. Работеше на половин ден в някакъв магазин или може би в библиотеката. Обикновена. Нищо особено.

Тогава защо едно обикновено, с нищо не отличаващо се момиче като Мариса ще има този приятен живот, без усложнения, докато Елена трябваше да премине през ада — буквално — за да получи това, което явно Мариса споделяше с Том, и все пак изглежда още не го бе постигнала?

Студен полъх докосна кожата й и Елена потрепери, въпреки горещата сутрин. Огледа се.

Тъмни, хладни нишки мъгла се стелеха около нея, ала в същото време улицата беше също така слънчева, както допреди няколко минути. Сърцето на Елена затуптя по-бързо, преди мозъкът й дори да регистрира и улови това, което се случваше. Бягай! изкрещя нещо в нея, ала беше твърде късно. Краката й внезапно натежаха като олово.

Студен, сух глас заговори близо до нея, глас, който звучеше странно, като безстрастния, логичен глас в главата й, онзи, който й нашепваше неудобни истини, които не искаше да признае.

— Защо става така — казваше гласът, — че ти можеш да обичаш само чудовища?

Елена не можеше да се насили да се обърне.

— Или май само чудовищата могат истински да те обичат, Елена? — продължаваше гласът с леко триумфална нотка. — Всички онези момчета в гимназията, те само те искаха като трофей. Те виждаха златната ти коса, сините ти очи и съвършеното лице и си представяха колко добре ще изглеждат до теб.

Елена повика на помощ цялото си самообладание и бавно се извърна. Зад гърба й нямаше никого, само мъглата бе станала по-гъста. Една жена, бутаща детска количка, мина покрай нея и я погледна спокойно. Нима не можеше да види, че Елена е обвита в мъгла? Девойката отвори уста, за да извика, ала думите заседнаха в гърлото й.

Сега мъглата стана по-студена и плътна, сякаш задържаше Елена отзад. С огромно усилие на волята си тя се отскубна и направи няколко крачки напред, но стигна само до пейката пред близкия магазин. Гласът заговори отново, нашепвайки злорадо в ухото й.

— Те никога не са виждали истинската теб, всички онези момчета. Момичетата като Мариса, като Мередит, могат да открият любовта и да бъдат щастливи. Само чудовищата си дават труд да разберат истинската Елена. Бедната, бедна Елена, ти никога няма да бъдеш нормална, нали? Не и като останалите момичета — тихо и злобно се изсмя гласът.

Мъглата около нея стана по-гъста. Елена не можеше вече да вижда останалата част от улицата, нито каквото и да е отвъд тъмнината. Опита се да се изправи, да направи няколко крачки, да се отърси от мъглата. Ала не можа да помръдне. Мъглата я обгръщаше като тежко одеяло, но тя не можеше да го докосне, да се съпротивлява.

Елена се паникьоса, още веднъж се опита да се надигне, отвори уста, за да извика: „Стефан!“, но мъглата се завихри около нея, през нея, пропи се във всяка нейна пора. Неспособна да се бори, нито да извика, девойката пропадна в мрака.

Все още беше леденостудено.

— Поне този път съм с дрехите — промърмори Деймън, като подритна парче обгоряло дърво, докато се влачеше по голата повърхност на Тъмната луна.

Трябваше да признае, че мястото започваше здравата да му лази по нервите. Струваше му се, че с дни крачеше през тази пустош, въпреки че непроменящата се тъмнина наоколо не позволяваше да се определи колко време е минало.