Фантом

Стефан паркира на главната улица пред малко уютно кафене, където миналата есен двамата бяха пили заедно капучино, малко след като тя бе узнала какъв е той. Седнал зад една от малките маси, Стефан й разказа как се прави традиционното италианско капучино, а след това се отдаде на спомените си за големите празненства и пирове по време на Ренесанса: уханни супи, подправени със семена нар; сочно печено месо, мариновано в розова вода с гъст сос; пасти с цвят от бъз и кестени. Блюдо след блюдо от сладки, пикантни, обилно подправени ястия, които модерните италианци никога не биха признали за принадлежащи към тяхната национална кухня.

Елена с благоговение и почуда бе осъзнала колко различен е бил светът, откакто Стефан за последен път бе вкусвал човешка храна. Той бе споменал мимоходом, че когато бил млад, вилиците едва излизали на мода и баща им с подигравателен тон ги наричал краткотрайна превземка. Преди Катрин да остави по-модерния си, женствен отпечатък в дома им, те се хранели само с лъжици и използвали остри ножове за разрязване.

— Макар че всичко беше много елегантно — бе добавил той със смях, видял изражението на лицето й. — Всички имахме безупречни маниери на масата. Ти едва ли би забелязала.

Тогава тя си бе помислила колко различен е той от момчетата, които познаваше — широтата и богатството на познанията му, цялата история, на която бе свидетел — беше много романтично.

Сега… ами, сега не знаеше какво да мисли.

— Мисля, че е тук. — Стефан улови ръката й и я върна към настоящето. — Госпожа Флауърс каза, че в езотеричния магазин сигурно ще има повечето от нещата, от които се нуждаем.

Магазинът, наречен „За духа и душата“ беше малък, но живописен, наблъскан с кристали и фигурки на еднорози, карти таро и „ловци на сънища“. Всичко бе изрисувано в различни отсенки на пурпурното и сребристото, а копринените украшения за стени се полюшваха леко от хладната струя на климатика. Макар че климатикът не бе достатъчно силен, за да пропъди лепкавата горещина. Заради това приличащата на птичка дребничка жена, с дълга къдрава коса й подрънкващи огърлици, която се появи откъм дъното на магазина, изглеждаше уморена и потна.

— С какво мога да ви помогна? — попита с нисък, мелодичен глас, който Елена подозираше, че непознатата жена е усвоила в тон с атмосферата на магазина.

Стефан извади листа хартия, изпълнен със заплетените криволици на почерка на госпожа Флауърс и се взря с присвити очи в него. С вампирско зрение или не, почеркът на госпожа Флауърс бе истинско предизвикателство.

О, Стефан. Той бе честен и открит, толкова сладък и благороден. Поетичната му душа струеше през прекрасните му зелени очи. Не би могла да съжалява, че се е влюбила в Стефан. Но понякога тайно й се искаше любимият й да не беше толкова сложно създание, да можеше някак си богатството на душата и умът му, любовта и страстта, изискаността и нежността му да бъдат въплътени в едно обикновено осемнайсетгодишно момче; той да е това, на което се преструваше, че е, когато го срещна за пръв път — мистериозен чужденец, но човешко същество.

— Имате ли нещо, изработено от хематит4? — попита Стефан. — Бижута или някакви украшения? И тамян с… — Намръщи се на листа. — С алтея? Правилно ли го разчитам?

— Разбира се! — отвърна собственичката на магазина възторжено. — Алтеята е много добра за закрила. И ухае страхотно. Ето там има различни видове тамян.

Стефан я последва навътре в магазина, но Елена остана до вратата. Чувстваше се изтощена, макар че денят едва бе започнал.

До вратата имаше стойка със закачалки и тя започна да премята закачалките напред-назад. Попадна на ефирна розова туника, украсена с миниатюрни огледални пайети, малко хипарска, но ефектна. На Бони сигурно щеше да й хареса, помисли си Елена машинално и потръпна.

През прозореца зърна познато лице и закачалката с туниката замръзна в ръката й.

Трескаво се замисли за името. Да, Том Паркър, това беше той. В единайсети клас беше излизала на няколко срещи с него, преди двамата с Мат да станат гаджета. Имаше чувството, че е било много отдавна, а не само преди година и половина. Том бе достатъчно хубав и интелигентен, идеален за по-сериозен приятел, ала помежду им нямаше искра и тя, както Мередит се бе изразила, си поигра с него на „улови ме, пусни ме“ и „го пусна да плува обратно в морето на свободните“.

Макар че той беше луд по нея. Дори след като скъсаха, продължи да се влачи след нея, гледайки я с тъжните си, умоляващи очи като на пропъдено кученце, сякаш я молеше да го приеме обратно.

Ако нещата бяха различни, ако беше изпитала нещо към Том, дали сега животът й нямаше да е по-прост?

Наблюдаваше Том. Той крачеше усмихнат по улицата, ръка за ръка с Мариса Питърсън, момичето, с което започна да излиза в края на миналата година. Том беше висок и бе навел рошавата си тъмнокоса глава, за да чуе какво му казва Мариса. Двамата се усмихнаха един на друг, а той вдигна лявата си ръка, за да отметне нежно един палав кичур от дългата й коса. Изглеждаха щастливи заедно.