Фантом

Деймън предполагаше, че когато се събуди, ще намери до себе си малкото червено птиченце, което ще посрещне с нетърпелива радост присъствието и закрилата му. Ала вместо това се събуди сам, легнал върху земята. Наоколо не се виждаше никакъв фантом, нито преливащо от благодарност момиче.

Той се намръщи и направи предпазлива стъпка в дълбоката купчина пепел, под която можеше да се крие нечие тяло, но не се изненада, когато откри само кал под пепелта, която остави грозни петна върху доскоро блестящите му черни ботуши. След като пристигна тук и се зае да търси Бони, той очакваше всеки миг да се натъкне на неподвижното й тяло. Съвсем ясно си представяше как ще изглежда: бледа и притихнала в мрака, дългите й червени къдрици, покрити с пепел. Но сега започваше да се убеждава, че където и да бе отвел фантомът Бони, тя не беше тук.

Той бе дошъл с намерението да бъде герой: да победи фантома, да спаси девойката и в крайна сметка да защити своето момиче. Какъв идиот, помисли си и устните му се извиха в презрителна насмешка над собствената му глупост.

Фантомът не го бе завел на мястото, където държеше Бони. Сам, върху тази покрита с пепел луна, Деймън се почувства странно отхвърлен. Нима създанието на мрака не го искаше?

Внезапен силен порив на вятъра се изви около него и Деймън политна няколко стъпки назад, преди отново да възстанови равновесието си. Вятърът донесе със себе си някакъв звук — дали беше въздишка? Той промени посоката си, приведе рамене и се насочи към мястото, откъдето му се стори, че дойде звукът.

После звукът се чу отново — тъжно, хлипащо стенание отекна зад гърба му.

Той се извърна, ала този път стъпките му бяха по-ситни и по-малко уверени от обикновено. Ами ако грешеше и малката вещица беше запокитена, ранена и самотна, в някой кът на тази затънтена луна?

Умираше от глад. Притисна език към изтръпналите си кучешките зъби и те тутакси се удължиха и изостриха. Устата му беше пресъхнала; той си представи поток от сладка, гъста кръв, самият живот, пулсиращ до устните му. Стенанието се чу отново, този път от лявата му страна и той отново политна към него. Вятърът обрули лицето му, студен и влажен от мъглата.

Елена бе виновна за всичко.

Той бе чудовище. Трябваше да бъде чудовище, да изсмуква кръвта, без да трепне, да убива безмилостно, без разкаяние. Но Елена бе променила всичко това. Беше събудила желанието му да я закриля. След това започна да се грижи за приятелите й и накрая дори спаси провинциалния й малък град, когато един уважаващ себе си вампир или щеше отдавна да си е заминал след пристигането на китсуне, или щеше да се наслаждава на опустошението и разрухата, с устни, обагрени от топла кръв.

Той бе направил всичко това — беше се променил заради нея — и тя пак не го обичаше.

Поне не достатъчно. Когато миналата нощ целуваше шията й и милваше косата й, за кого си мислеше тя? За онзи слабак Стефан.

— Винаги е Стефан, нали? — изрече ясен и студен глас зад него. Деймън замръзна, а космите на тила му се изправиха.

— Каквото и да се опитваш да му отнемеш — продължи гласът, — ти само се бориш да станете квит, защото факт е, че той получи всичко, а ти нищо. Ти просто искаше да е честно.

Деймън потрепери, но не се обърна. Никой никога не бе разбрал това. Той просто искаше да е честно.

— Баща ти обичаше повече него, отколкото теб. Ти винаги си го знаел — не спираше гласът. — Ти беше по-големият, наследникът, но Стефан беше любимецът на баща ти. И в любовта също винаги си бил на две крачки зад Стефан. Катрин вече го обичаше, когато я срещна; след това същата история се повтори и с Елена. Те твърдят, че те обичат, тези твои момичета, но никога не са те обичали повече или най-много, или само теб, дори и когато си им отдавал цялото си сърце.

Деймън отново потрепери. Усети как една сълза се търкулна по бузата му и ядно я изтри.

— И ти знаеш защо е така, нали, Деймън? — не се предаваше създанието, нареждайки с мазния си глас. — Всичко е заради Стефан. Той винаги ти отнема всичко, което някога си желал. Стефан получава нещата, които ти искаш, дори преди да си ги видял, и не оставя нищо за теб. Елена не те обича. Никога не те е обичала и никога няма да те обича.

При думите на създанието нещо се счупи вътре в Деймън и той тутакси се окопити и дойде на себе си. Как смееше фантомът да го кара да се съмнява в любовта на Елена? Това бе единственото истинско нещо, което познаваше.

Студен вятър развя дрехите на Деймън. Сега вече не чуваше стенанието. И тогава всичко замря.

— Зная какво правиш — озъби се Деймън. — Мислиш ли, че можеш да ме измамиш? Вярваш ли, че можеш да ме настроиш против Елена?

В калта зад него се чу тих звук от приближаващи стъпки.

— О, малки вампире! — присмя се гласът.

— О, малки фантоме! — отвърна в същия тон Деймън. — Нямаш представа каква грешка направи току-що. — Събра сили за скок и се извъртя рязко с оголени зъби. Ала преди да се хвърли в атака, някакви студени и силни ръце го стиснаха за гърлото и го вдигнаха във въздуха.