Фантом

Беше пладне и слънцето грееше върху безкрайното синьо небе над главите им. Елена беше напълно сигурна, че тук винаги е пладне: със сигурност беше последният път, когато беше тук. Намираха се сред широко, дълго поле, което сякаш продължаваше в безкрая. Докъдето й стигаше погледът, се виждаха храсти — розови храсти с идеални, черни цветове.

Среднощни рози. Чародейки рози, но единствено китсуне можеха да им вдъхнат магия. Едно китсуне бе изпратило веднъж една от тези рози на Стефан с магия да го превърне отново в човек, но розата бе попаднала случайно у Деймън, за огромно разочарование и на двамата братя.

— Намираме се във вълшебното розово поле на китсуне, едно от Седемте съкровища на китсуне, към които извежда Входът на крепостта — обясни тя на Бони.

— О — промълви приятелката й. Замисли се за миг, сетне попита безпомощно: — Какво правим тук? Фантомът китсуне ли е?

— Не мисля така — поклати глава Елена. — Може би тук просто е удобно място, където да ни скрие.

Елена пое дълбоко дъх. Бони беше подходящ другар по време на криза. Е, не точно по начина, по който й помагаше Мередит — Мередит умееше да организира нещата и да привежда плановете си в действие — а с начина, по който Бони гледаше Елена доверчиво с големите си, невинни очи и задаваше въпроси, убедена, че приятелката й знае отговорите. И Елена тутакси се чувстваше компетентна и уверена, сякаш можеше да се справи с всякаква ситуация, в която се бяха забъркали. Както в момента. Сега, когато Бони зависеше от нея, умът на Елена работеше много по-ясно, отколкото през последните дни. Всеки миг щеше да измисли как да се измъкнат оттук. Всеки миг, сигурна беше в това.

Студените, малки пръсти на Бони потърсиха ръката на Елена.

— Елена, мъртви ли сме? — попита тя с тънък, пресекващ гласец.

Бяха ли мъртви?, запита се Елена. Не мислеше така. Бони беше жива, след като фантомът я завладя, но не можеше да се пробуди. По-скоро душите им се носеха тук на тази астрална планета, а телата им бяха във Фелс Чърч.

— Елена? — повтори тревожно Бони. — Мислиш ли, че сме мъртви?

Елена отвори уста, за да отговори, когато силен, хрущящ звук я възпря. Розовите храсти наблизо започнаха да се блъскат един в друг и отвсякъде се разнасяше оглушително трополене. Клоните се блъскаха и извиваха все едно нещо огромно си проправяше път през гъсталака. Около тях бодливите стъбла плющяха напред-назад, макар че нямаше никакъв вятър. Тя изкрещя, когато един от огъващите се клони я халоса през ръката, оставяйки дълбока рана върху кожата.

Бони изписка, а сърцето на Елена подскочи в гърдите й. Тя се завъртя, като избута Бони зад гърба си. Стисна ръце в юмруци и се приведе, опитвайки се да си спомни как Мередит я бе учила да посреща атаката на нападателя. Но като се огледа, видя само километри рози. Черни, съвършени рози.

Бони изхлипа немощно и се притисна към гърба на Елена.

Внезапно Елена усети остро, болезнено дръпване, като че ли нещо бавно, но твърдо бе откъснато от тялото й. Девойката изохка и се препъна, притискайки ръце към корема си. Това е той помисли си вцепенено, чувствайки как всяка кост в тялото й се смачква на каша. Ще умра.

28

Никой не отвори вратата в дома на Смолуд. Алеята за коли бе празна, а къщата изглеждаше изоставена, със спуснати щори на прозорците.

— Може би Кейлеб не е тук — предположи Мат нервно. — Дали не е отишъл някъде другаде, след като са го изписали от болницата?

— Подушвам го. Чувам дишането му — изръмжа Стефан. — Той е вътре, сигурен съм. Крие се.

Мат никога не бе виждал Стефан толкова ядосан. Обикновено спокойните му зелени очи сега блестяха от гняв, кучешките му зъби се бяха удължили несъзнателно, малките им, остри върхове се виждаха всеки път щом отвореше уста. Стефан улови погледа на Мат и се намръщи, прокарвайки смутено език по зъбите си.

Мат погледна към Аларик, който се смяташе за единствения нормален човек, останал в групата им, но младият учен наблюдаваше Стефан по-скоро с открито възхищение, отколкото с тревога. Явно и той не е съвсем нормален, помисли си Мат.

— Можем да влезем вътре — рече Мередит спокойно и се обърна към Аларик. — Предупредете ме, ако някой идва. — Той кимна и застана така, че вратата да не се вижда от някой минувач по улицата. С хладнокръвно умение Мередит вклини единия край на бойната си тояга в процепа между рамката и входната врата и започна да я разбива.

Вратата бе от масивно дъбово дърво, с две ключалки и верига отвътре, така че устоя на натиска на импровизирания лост на Мередит. Девойката изруга, после промърмори: „Хайде, хайде“, удвоявайки усилията си. Ключалките и веригата поддадоха внезапно и вратата се разтвори, като се блъсна с трясък в стената зад нея.

— Дотук с безшумното проникване — заключи Стефан. Пристъпваше неспокойно от крак на крак, докато останалите минаваха покрай него.

— Поканен си — рече Мередит, но Стефан поклати глава.

— Не мога. Действа само ако се изрече от някой, който живее тук.