Фантом

— Кейлеб няма нищо общо с появата на фантома — заяви Елена твърдо. — Той ни е последвал до Фелс Чърч, когато бяхме тук преди. Трябва веднага да се върнем у дома, за да им кажем, че си имат работа с един от Истинските фантоми. Ще ни бъде много по-трудно да се отървем от него, отколкото от някой обикновен фантом.

Мат погледна въпросително Бони.

— Тя откъде знае всичко това?

— Ами — поде Бони с нотка на оживление, която винаги се появяваше у нея при някоя по-сочна клюка, — очевидно Деймън й е казал. Той е жив и тя го е видяла.

Дотук с опазването на тайната, Бони, ядосано си помисли Елена и завъртя очи. Макар че всъщност нямаше значение дали Мат знаеше. Не от него пазеше тайната си Деймън, а и той едва ли щеше скоро да има възможност да я съобщи на Стефан.

Елена не обърна внимание на изумените възклицания на Мат и обясненията на Бони, докато оглеждаше заобикалящата ги обстановка. Слънце. Розови храсти. Розови храсти. Слънце. Трева. Чисто синьо небе. Навсякъде, където и да погледнеше, се виждаше все едно и също — кадифени черни рози поклащаха кротко съвършените си цветове под лъчите на яркото обедно слънце. Храстите бяха еднакви, с еднакъв брой рози, разположени на едни и същи места, на равни разстояния помежду им. Дори стъблата на тревата бяха еднакво високи. Откакто бе пристигнала, слънцето не се бе помръднало.

Всичко би трябвало да е прекрасно и успокояващо, но след няколко минути еднаквостта започваше да изнервя.

— Имаше порта — каза тя на Бони и Мат. — Когато видяхме това поле от Крепостния вход на Седемте съкровища. Оттам имаше вход в това поле, следователно трябва да има изход натам. Просто трябва да го открием.

Всички понечиха да се изправят на крака, но острата, дърпаща ги назад болка, отново ги прониза. Елена притисна корема си. Бони изгуби равновесие и отново седна на земята със затворени очи.

Мат възкликна задавено:

— Какво беше това?

Елена изчака болката да премине, преди да му отговори. Коленете й трепереха. Виеше й се свят и й се гадеше.

— Още една причина, за да се махнем оттук. Фантомът ни използва, за да увеличи силата си. За целта мисля, че има нужда от присъствието ни тук. И ако не намерим скоро портата, може да станем твърде слаби, за да успеем да се върнем у дома.

Огледа се отново. Безбрежното еднообразие беше почти замайващо. Всяка розова пъпка се намираше в средата на малка кръгла леха от тъмна, глинеста почва. Между тези кръгове тревата, покриваща полето, беше гладка като кадифе, като моравата пред някое голямо английско имение или първокласно игрище за голф.

— Добре. — Елена пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Да се пръснем и да огледаме внимателно. Ще стоим на около два метра един от друг и ще претърсим от този край на розовата градина до другия.

— Ще претърсим цялото поле? — попита Бони обезсърчено. — Но то е огромно.

— Ще го направим постепенно — окуражи я Елена.

Започнаха, като се подредиха в една линия и се оглеждаха напрегнато напред и назад, нагоре и надолу. Отначало претърсваха в съсредоточено мълчание. Нямаше и следа от порта. Докато напредваха стъпка по стъпка през полето, нищо не се промени. Безкрайни редици от еднакви розови храсти се простираха във всички посоки, на разстояние от около три метра един от друг, достатъчно, за да мине спокойно един човек помежду им.

Вечното обедно слънце прежуряше безмилостно главите им и Елена изтри капките пот, избили на челото й. Тежкото ухание на рози изпълваше въздуха; отначало Елена го намираше за приятно, но сега й прилошаваше от него като от прекалено сладникав парфюм. Идеалните стръкове трева се огъваха под краката й, после отново се изправяха като пружини, без стъпките й да са оставили следи, все едно никога не бе минавала.

— Иска ми се да подухваше малко вятър — оплака се Бони. — Но не мисля, че тук някога духа вятър.

— Това поле все трябва да свърши някъде — отрони Елена отчаяно. — Не може да продължава до безкрайност. — Ала под лъжичката я присви от ужасяващото предчувствие, че може наистина да продължава до безкрайност. В крайна сметка това не беше нейният свят. Тук правилата бяха различни.

— И къде е Деймън сега? — попита Бони внезапно. Не гледаше към Елена. Крачеше равномерно, със същия внимателен, методичен поглед. Но в гласа й имаше напрегната нотка и Елена прекрати търсенето си, за да я погледне.

Тогава я осени един възможен отговор на въпроса на Бони и Елена се закова на място.

— Това е! — възкликна. — Бони, Мат, мисля, че Деймън трябва да е тук. Искам да кажа не точно тук, не и в тази розова градина, но някъде в Долния свят, в Тъмното измерение. — Те я зяпнаха недоумяващо.