Фантом

— Деймън се опитваше да дойде тук, за да търси фантома — обясни Елена. — Той смяташе, че ни е последвал, когато ние сме се върнали в нашия свят, така че най-вероятно е тъкмо от това място да започне да търси физическото му тяло. Последният път, когато го видях, той ми сподели, че навярно ще може да се бие с фантома по-добре оттук, откъдето той е дошъл. Ако Деймън е тук, може би ще успее да ни помогне да се върнем във Фелс Чърч.

Деймън, моля те, бъди някъде тук. Моля те, помогни ни, помоли се Елена безмълвно.

В този миг зърна нещо пред тях, между два розови храста, които изглеждаха съвсем същите, както всички други розови храсти, имаше едва забележима разлика, съвсем леко изкривяване. Приличаше на лятна мараня, която понякога се появяваше, когато се нажежеше асфалтът през най-сухите и горещи дни на лятото и слънчевите лъчи се отразяваха от повърхността му.

Ала тук нямаше асфалт, който да отразява палещите слънчеви лъчи. Но нещо трябваше да предизвиква това трептене на въздуха.

Освен ако не си въобразяваше. Дали зрението й не си правеше шеги с нея, показвайки й мираж сред розовите храсти?

— Виждате ли това? — попита тя останалите. — Ето там, малко надясно?

Те спряха и се вгледаха внимателно.

— Май има нещо? — предположи Бони колебливо.

— И на мен така ми се струва — подкрепи я Мат. — Като издигане на горещ въздух?

— Точно така — съгласи се Елена. Намръщи се, преценявайки разстоянието. Може би има около петнайсет метра. — Трябва да преминем през него тичайки — продължи тя. — В случай че изпитаме затруднение да преминем. Може да има някаква бариера, която трябва да преодолеем, за да се измъкнем оттук. Не мисля, че колебанието ще ни помогне.

— Нека се уловим за ръце — предложи Бони изнервено. — Не искам да ви загубя, приятели.

Елена не откъсваше поглед от маранята. Ако я изгуби, никога повече нямаше да успее да я открие, не и сред цялата тази еднаквост. Ако се обърнат, никога нямаше да могат да отличат това място.

Тримата се уловиха за ръце, взрени в малкото изкривяване, което се надяваха да е порта. Бони беше в средата и стискаше здраво лявата ръка на Елена с тънките си, топли пръсти.

— Едно, две, три, старт! — извика Бони и тримата хукнаха, препъвайки се през тревата. Разстоянието между тях едва стигаше тримата да се проврат тичешком и редом, а една трънеста клонка се закачи за косата на Елена. Тя не можеше да пусне Бони, но не можеше и да спре, затова само дръпна главата си. Въпреки силната болка, от която очите й се наляха със сълзи, тя продължи да тича, оставяйки валмо сплъстена коса в храста зад гърба си.

Най-после се озоваха пред потрепващия въздух между храстите. Отблизо беше още по-трудно да се види и Елена щеше да се усъмни дали са попаднали на правилното място, ако не беше леката промяна в температурата. Отдалеч може и да приличаше на лятна мараня, но беше студено и освежаващо като планинско езеро, въпреки че топлото слънце грееше точно над главите им.

— Не спирайте! — изкрещя Елена и тримата се гмурнаха в хладината.

Тутакси всичко стана черно, като че ли някой бе изключил слънцето.

Елена усети, че пропада и се вкопчи отчаяно в ръката на Бони.

Деймън! извика безмълвно. Помогни ми!

30

Стефан шофираше като луд през целия обратен път до пансиона.

— Не мога да повярвам, че забравих да му кажа, че името му бе изписано — рече той за стотен път. — Не мога да повярвам, че го оставих сам.

— Намали малко — каза му Мередит, опитвайки се да удържи отпуснатото тяло на Мат на задната седалка, докато Стефан зави зад ъгъла, а гумите на колата изсвистяха. — Караш прекалено бързо.

— Трябва да бързаме — тросна й се Стефан и завъртя рязко кормилото, за да вземе острия завой надясно. Аларик се обърна от предната седалка до шофьора и стрелна панически с поглед Мередит, когато Стефан за малко да се вреже в един боклукчийски камион. Тя въздъхна. Знаеше, че той се опитва да поправи грешката си, задето не им бе казал веднага, че името на Мат се е появило в магазина за билки и амулети, но да ги убие по пътя, докато лети все едно се състезава на някое рали, не беше най-доброто решение. Освен това, макар че може би щяха да постъпят различно, ако знаеха, това навярно не би променило предопределеното за Мат. Предпазните им мерки не бяха спасили Бони и Елена.

— Поне имаш вампирски рефлекси — измърмори Мередит, по-скоро за да успокои Аларик, отколкото заради конкретната й вяра в шофьорските способности на Стефан.

Тя бе настояла да седи отзад с Мат и сега насочи вниманието си към него. Притисна ръка на гърдите му, за да не изпадне той на пода, докато колата подскачаше и се тресеше.

Той бе толкова неподвижен. Никакво потрепване или движение на очите под клепачите, което обикновено се наблюдаваше при спящите хора, само равномерно повдигане и отпускане на гръдния кош, докато дишаше. Дори не хъркаше. А тя знаеше от летните лагери в шести клас, че Мат хъркаше като гатер в дъскорезница. И то винаги.